Всичко, което можех да бъда
Представи си, че човекът, който си сега, срещне човека, който е можело да бъдеш. Как щеше да протече тази среща? Кого щеше да видиш?
Срещнах този въпрос преди известно време и оттогава не ми дава мира. И не защото нямам отговор. Точно обратното. Мисля, че много добре знам кого бих срещнала.
Знам, защото почти всеки ден се бичувам за пропуснатите възможности пред себе си. За нещата, които бих могла да направя, но не правя, защото съм твърде заета да стоя на телефона си, да работя, да бъда на разположение вкъщи, да върша всички онези малки и големи неща, които някак неусетно изяждат дните ни.
Една от любимите ми книги, „Великият Гетсби“, започва с мисъл, която ми е останала в главата: когато ти се прииска да съдиш някого, помни, че не всички хора са имали предимствата, които си имал ти. И дотук добре. Наистина се опитвам да не съдя хората. Да си напомням, че не знам откъде тръгват, какво носят със себе си и колко усилия им струва нещо, което за мен може би изглежда лесно.
Но… О, Боже, как само съдя себе си.
Ставам сутрин с усещането, че пропилявам живота си, а вечер си правя равносметка на всичко, което отново не съм направила. И най-лошото е, че напълно съзнавам колко кухо понякога звучи собственото ми оправдание. Уморена съм. Нямам време. Имам други приоритети. Но ако наистина исках нещо достатъчно силно, нямаше ли да намеря начин? И тогава идва още по-неприятният въпрос – ами ако просто не го искам достатъчно? Само че как е възможно да не го искам, след като ставам и лягам с тази мисъл?
И така постепенно стигам до друго обяснение. Може би ме е страх. Защото докато една мечта си остава мечта, тя е съвършена. Мога да си представям какво би станало, ако един ден се осмеля. Мога да вярвам, че някъде там съществува една по-смела, по-успешна и по-реализирана моя версия.
Но ако опитам и се проваля, каква мечта ще ми остане тогава?
Има обаче и нещо друго. Мисля, че никога досега не сме живели с толкова много възможни версии на самите себе си. Можеш да смениш професията си, да започнеш бизнес, да напишеш книга, да научиш език, да заминеш в друга държава, да превърнеш хобито си в професия, да изградиш „личен бранд“. Можеш да бъдеш в страхотна физическа форма, да инвестираш, да пътуваш, да бъдеш прекрасен родител, да четеш по петдесет книги годишно и някак между другото да имаш подреден дом, успешна кариера, щастлив брак и да медитираш по двайсет минути всяка сутрин.
Ние не просто имаме огромен избор, ние сме възпитани с идеята, че именно чрез избора изграждаме живота си. Избираме образование, кариера, партньор, град, в който да живеем, дали да имаме деца, как да изглеждаме, какво да купуваме, как да прекарваме свободното си време. Свободата да избираш безспорно е привилегия, но тя има и една доста неприятна обратна страна: ако имаш толкова много възможности и въпреки това не си доволен от живота си, много лесно можеш да стигнеш до заключението, че просто ти си избрал погрешно.
Психологията дори има понятия за два различни начина, по които хората подхождат към избора. Едните са т.нар. maximizers – хора, които искат да намерят най-добрия възможен вариант. Дори когато са направили добър избор, някъде в главата им остава въпросът дали не е имало нещо още по-добро. Другите са satisficers – те също могат да имат високи изисквания, но когато намерят вариант, който покрива важните им критерии, са способни да кажат: „Да, това е достатъчно добро за мен“ и да спрат да търсят.
В изследванията максимизирането е разглеждано през няколко различни елемента – постоянно търсене на алтернативи, трудност при вземането на решение и високи стандарти. Но тук има една важна подробност. Оказва се, че високите стандарти сами по себе си не са непременно проблем. Да искаш много от себе си не означава автоматично, че ще бъдеш нещастен. По-проблематични изглеждат другите две неща – неспособността да спреш да търсиш по-добра възможност и трудността да приемеш решението, което вече си взел.
И това променя нещата.
Може би проблемът не е, че искам много от живота си. Може би проблемът е, че никога не си позволявам да реша, че това, което вече имам, е достатъчно добро.
За максимизатора всеки избор носи със себе си и загубата на всички останали варианти. Избираш една професия и се отказваш от десетки други версии на себе си. Избираш един град и няма да разбереш какъв щеше да бъде животът ти в другия. Избираш един човек и затваряш вратата към всички отношения, които никога няма да имаш. Дори след добър избор можеш да продължиш да се питаш: ами ако другото беше по-добро?
Колкото повече врати имаш пред себе си, толкова повече врати трябва да затвориш.
И тук социалните мрежи правят нещо, което предишните поколения не са познавали в този мащаб – те ни позволяват постоянно да надничаме през затворените врати.
Плодовете на живота
Преди човек се е сравнявал със сестра си, съседа, колегата или може би с някоя известна личност. Днес отварям телефона си и за десет минути виждам жена на моята възраст, която живее в Париж и е написала книга; друга, която е напуснала корпоративната си работа и е отворила малко кафене на морето; трета, която има три деца, изглежда прекрасно, тренира в шест сутринта и приготвя домашен хляб с квас. След нея идва човекът, който обикаля света с раница, другият, който е създал успешна компания преди трийсет, и онзи, който е зарязал всичко, преместил се е на село и очевидно е открил смисъла на живота между две лехи с домати.
Знам, разбира се, че социалните мрежи не показват целия живот. Знам, че виждам селекция. Знам, че зад прекрасната кухня може да има ипотека, зад успешния бизнес – паник атаки, а семейната снимка от Тоскана не ми казва дали тези двама души са се скарали пет минути след нея. Всички знаем това и въпреки това се сравняваме.
И науката всъщност има име и за това – upward social comparison, или сравнение „нагоре“. Това е моментът, в който сравняваме себе си с хора, които възприемаме като по-успешни, красиви, богати или реализирани. Изследванията върху социалните мрежи свързват именно този тип сравнение с по-неблагоприятни психологически преживявания. Това не означава, че Instagram или TikTok автоматично ни правят нещастни, нито че всяко сравнение е вредно. Но пасивното гледане на чуждите животи ни дава практически неизчерпаем запас от хора, спрямо които можем да се почувстваме недостатъчни.
И има още нещо, което ми се струва дори по-коварно. Ние не сравняваме живота си с един конкретен човек. Сравняваме го с най-доброто от живота на стотици хора едновременно. Вземаме кариерата на един, тялото на друг, брака на трети, дома на четвърти, пътуванията на пети, отношенията с децата на шести и вътрешния мир на седми. От всички тях сглобяваме един въображаем човек, спрямо когото неизбежно губим.
Няма как да спечелиш подобно сравнение, защото този човек не съществува.
И все пак точно той понякога е човекът, който си представям, когато мисля за онази „друга аз“. Не една реална версия на себе си, а някакъв Франкенщайн, сглобен от всичко, което някога съм виждала и пожелавала. Тя е по-успешна от мен, но и прекарва повече време със семейството си. Пътува повече, но има прекрасен дом. Работи усилено, но никога не е уморена. Чете, спортува, готви, развива се и очевидно никога не прекарва четирийсет минути в безсмислено скролване, докато се чуди защо няма време.
И може би точно тук телефонът, с който започнах, престава да бъде просто начин да си губя времето. Той е и прозорец към всички животи, които не живея.
Към това добавяме и още един особен парадокс на времето ни – постепенно изгубихме едно от най-човешките си оправдания: „Не знам“. Днес това звучи почти като обвинение. Не знаеш? Отвори в интернет и научи. Питай ChatGPT. Намери експерт от другия край на света. Не можеш? Гледай YouTube tutorial. Запиши се на онлайн курс. Има и безплатни. Има книги, подкасти, статии. Някой вече е направил точно това, което искаш да направиш, и най-вероятно е качил седемнайсетминутно видео, в което ти обяснява стъпка по стъпка как.
Никога не сме имали толкова много възможности да знаем и да можем. И може би точно затова незнанието и неможенето никога не са изглеждали толкова много като личен провал. Не си научил език? Можел си. Не си започнал бизнес? Можел си. Не си написал книгата? Никой не те е спрял. Не спортуваш достатъчно, не печелиш достатъчно, не пътуваш достатъчно, не четеш достатъчно, не прекарваш достатъчно време с децата си? Можел си.
И тук свободата започва да тежи. Защото ако всичко е възможно, много лесно стигаме до извода, че всичко, което не сме постигнали, е по наша вина.
А не е.
Това е и другата голяма лъжа, която все по-трудно понасям, че успехът е някакво математическо уравнение, в което, ако вложиш достатъчно труд, дисциплина и желание, накрая задължително ще получиш желания резултат. Все повече ми омръзва да виждам поредния лайф коуч, който обяснява, че всичко зависи от нас. Че можем да станем милионери за три месеца, ако просто следваме петте му стъпки, ставаме в пет сутринта, взимаме студен душ и най-накрая „излезем от зоната си на комфорт“.
Не, не всичко зависи от нас. Това не означава, че усилията нямат значение. Имат, и то огромно. Но хората не започват от една и съща стартова линия. Нямат еднакви способности, еднакъв темперамент, еднакво здраве, еднаква среда, еднакви финансови възможности, еднакво семейство или еднакви хора зад гърба си. Има и още нещо, за което сякаш не обичаме да говорим – късметът. Можеш да си талантлив и никой да не те забележи. Можеш да работиш до изнемога върху нещо, което просто да не се получи. Можеш да направиш всичко „правилно“ и пак да загубиш. И обратното – понякога една случайна среща, един човек или едно решение в точния момент променят целия ти живот.
Философът Майкъл Сандел говори за „тиранията на заслугите“ – склонността ни да вярваме, че успешните напълно заслужават успеха си, защото сами са го постигнали. Само че обратната страна на тази идея е много по-жестока. Ако успехът ти е изцяло твоя заслуга, тогава провалът също трябва да е изцяло твоя вина.
И мисля, че точно тази мисъл ни смазва. Защото вече не е достатъчно просто да живееш. Трябва да реализираш потенциала си. Да бъдеш „най-добрата версия на себе си“. Да растеш, да се развиваш, да излизаш от зоната си на комфорт, да имаш цели, а след тях нови цели. И когато ги постигнеш – още по-големи.
Само че докъде? Кога нормалният, средностатистически живот спря да бъде достатъчен?
Кога домът, храната на масата, хората, които обичаш, приятелите, хобитата и спокойната вечер вкъщи се превърнаха в някаква утешителна награда за онези, които не са успели да постигнат „нещо повече“? Нима това е малко? Не мисля. И истината е, че това постоянно напрежение под повърхността – да се възползвам максимално от живота си ме изморява.
Не искам обаче и другата крайност. Не искам да използвам всичко това като удобно оправдание да не опитвам. Не искам след десет години да се обърна назад и да знам, че страхът е взимал решенията вместо мен. Затова може би трябва да сключа някаква сделка със себе си.
Няма да се отказвам от мечтите си. Но няма и да превръщам постигането им в условие, за да смятам живота си за успешен.
Ще опитвам. Ще се провалям. Ще уча. Ще се опитвам да стигна там, където искам. Но няма нужда да стана милионер. Няма нужда да съм гений. Няма нужда хиляди непознати хора да знаят името ми, за да съм оставила следа. Може никога да не променя света, но мога да променя света на детето си. Мога да бъда човекът, на когото най-добрият ми приятел се обажда в два през нощта. Мога да направя нечий живот по-лек. Мога да създам дом, в който някой се чувства обичан. Мога да бъда запомнена от петима души с такава обич, с каквато някои велики хора не са запомнени от милиони.
Може би това също е потенциал. Просто сме свикнали да измерваме потенциала само с онова, което може да бъде показано.
Затова, ако някога наистина срещна онази жена, човека, който е можело да бъда, сигурно първо ще я огледам внимателно. Ще видя какво е постигнала, къде е стигнала, дали е написала онова, което аз не съм написала, дали е направила нещата, за които аз все не намирам време или смелост. И вероятно за момент ще ѝ завидя.
Но после ще ми се иска да я попитам дали е щастлива. Има ли кого да прегърне, когато се прибере? Има ли кой да ѝ се обади, когато животът му се разпада? Смяла ли се е достатъчно? Имала ли е време просто да бъде?
И ако тя ме погледне със същата завист, с която аз гледам нея, може би най-накрая ще разбера, че през цялото време съм задавала грешния въпрос.
/автор – Tell me more, amore/
