„Нощес сънувах, че съм се върнала в Мандърли.“
Едно от известните първи изречения. Но със сигурност не успях да усетя силата му, докато не прочетох целия роман. Началото постави една своеобразна рамка, която за да разбереш напълно, е нужно да я видиш в нейната цялост. Препоръчвам, след като прочетете и последната страница, да се върнете в самото начало и отново да обърнете внимание на първите няколко глави.
Публикуван през 1938 г., „Ребека“ отдавна е надхвърлил определението „готически роман“. Това е история за любов и ревност, за несигурността, която постепенно се превръща в обсебване, и за странната власт, която миналото може да има над настоящето.
Жена, която никога не срещаме
Една от най-интересните особености на романа се крие още в заглавието му. Ребека е героинята, чието име стои върху корицата, но когато историята започва, тя вече е мъртва.
И въпреки това присъства навсякъде.
В Мандърли са останали вещите ѝ, почеркът ѝ, спомените за нея и впечатлението, което е оставила у хората. Постепенно читателят започва да усеща Ребека почти като физическо присъствие. Тя не се нуждае от собствен глас, защото всички останали говорят за нея.
В същото време жената, през чиито очи виждаме историята, остава без име, което осъзнах чак към края на романа.
Младата разказвачка среща богатия вдовец Максим де Уинтър, влюбва се в него и скоро става втората госпожа де Уинтър. Заедно пристигат в семейното му имение Мандърли, където тя трябва да заеме място, което сякаш все още принадлежи на друга жена.
Именно този контраст ми се струва един от най-силните похвати на дю Морие: мъртвата жена има име, самоличност и огромно присъствие, а живата жена сякаш тепърва трябва да открие коя е.
Мандърли е много повече от красив декор
Трудно ми е да си представя „Ребека“ без Мандърли. Имението не е просто мястото, на което се развива действието. То има собствен характер и сякаш диша заедно с героите. Аз самата винаги съм си мечтала да живея в къща, от която се чува как морето се разбива в скалите. Но книгата ме разубеди, че това е романтично единствено през слънчевите дни. През останалото време оглушителният звук на морето носи подтиснатост, мрак и липса на тишина във всеки един момент. Може дори да те задуши с присъствието си.
Красиво и величествено, но едновременно с това потискащо, Мандърли пази следите от предишния живот на Максим и Ребека. За новата госпожа де Уинтър всяка стая и всеки предмет могат да се превърнат в напомняне, че преди нея тук е живяла жена, която според всички е била по-красива, по-уверена, по-изискана и много по-подходяща за ролята на господарка на имението.
Любопитното е, че Мандърли не е изцяло плод на въображението на Дафни дю Морие. При създаването му писателката черпи вдъхновение от реални английски имения. Сред тях е Milton Hall край Питърбъро, който познава още от детството си. Друга важна следа води към Корнуол и имението Menabilly, в което дю Морие се влюбва години преди написването на романа и където по-късно действително живее.
Може би точно затова Мандърли изглежда толкова истински. Четейки, човек не получава усещането за измислен готически замък, а за реално място, натоварено със спомени.
Истинският призрак в „Ребека“
Романът използва много от елементите, които свързваме с готическата литература – огромно старо имение, изолирана атмосфера, тайни, напрежение и постоянното чувство, че нещо не е наред. Но най-страшният му „призрак“ не е свръхестествен. Това е паметта.
Новата госпожа де Уинтър непрекъснато се сравнява с жена, която никога не е познавала. Още по-лошото е, че сравнява истинската себе си с образ на Ребека, изграден от чужди разкази, предмети и собственото ѝ въображение.
Точно тук романът ми се струва изненадващо съвременен. Колко лесно е да се почувстваме недостатъчни, когато се сравняваме не с истински човек, а с внимателно подбрана версия на нечий живот? Позволявам си да вмъкна малко лирическо отклонение. Преди години моя приятелка се нанесе в апартамента на приятеля си, който с времето се оказа, че е избирал и обзавеждал с бившата си съпруга. И освен, че не можеш да се отървеш от мислите, че те също са вечеряли на масата, както вие сега стоите, то има и постоянни знаци и напомняния от нея. Като например да седнеш на масата, за да си лакираш ноктите на ръцете и да откриеш, че вече някой я е изцапал преди теб с лак.
Миналото винаги има ехо. Но съм имала пример и за обратната страна. Мой познат беше дълги години със своята приятелка и взеха решение да закупят собствено жилище. Година и половина ремонтираха, обзавеждаха, избираха. Когато приключиха с обзавеждането, тя успя да поживее само няколко месеца там преди да се разделят. Тя си тръгна от място, в което е влагала сили, емоции и чувства. В което си е представяла как един ден ще отглежда децата си, как ще празнува рождени дни и ще се прибира вечер изморена след работа. А вместо това, друга дама, която няма и ни най-малка представа за положените усилия, обу чужди чехлички за вкъщи и се нанесе на готово. Така че тези обстоятелства не са лесни за нито една от двете страни.
Нека се върнем обратно на книгата. Героинята постепенно позволява на този идеализиран образ да определя начина, по който вижда себе си. Ребека става стандарт, който тя няма как да достигне. Не непременно защото Ребека действително е била съвършена, а защото мъртвите не могат да поправят историите, които живите разказват за тях.
Госпожа Данвърс и култът към миналото
Ако Ребека е невидимото присъствие в романа, госпожа Данвърс е човекът, който отказва да позволи това присъствие да избледнее. Студена, дистанцирана и безкрайно предана на покойната си господарка, тя се превръща в един от най-запомнящите се персонажи в книгата. Отношението ѝ към новата съпруга на Максим е много повече от обикновена неприязън. За нея появата на втората госпожа де Уинтър почти представлява посегателство срещу паметта на Ребека. Чрез нея дю Морие показва и една от централните идеи на романа: миналото може да бъде не само помнено, но и съзнателно съхранявано, докато започне да задушава настоящето. А и нима паметта за всеки от нас не е жива, докато има кой да си спомня за нас?
Книга за любовта, но не точно любовен роман
В началото „Ребека“ лесно може да заблуди читателя, че предстои романтична история. Младо и неопитно момиче среща богат, загадъчен вдовец и се озовава като господарка на прекрасно английско имение. Звучи като мечта, за която всички сме мечтали. Само че приказката бързо започва да се пропуква.
Под романтичната повърхност се появяват ревност, страх, вина, класови и възрастови различия, манипулация и болезнената необходимост да разберем дали човекът до нас действително е този, за когото сме го смятали.
Особено интересно е развитието на самата разказвачка. В началото тя е почти болезнено несигурна – постоянно наблюдава останалите, притеснява се как изглежда в очите им и предварително се убеждава, че не принадлежи към техния свят. С развитието на историята обаче представите ѝ за Ребека, Максим, брака и самата нея започват да се променят. И точно когато читателят реши, че вече разбира отношенията между всички тях, романът сменя посоката.
Затова бих препоръчала „Ребека“ да се чете с възможно най-малко предварителна информация за сюжета. Аз за съжаление вече бях гледала един от филмите, които са създадени по книгата, и за съжаление не успях да почувствам истинско напрежение и любопитство какво ще се случи по-късно.
Любопитна история около романа
Успехът на „Ребека“ е придружен и от литературен спор. След излизането на книгата в Бразилия са отбелязани прилики между романа на дю Морие и „A Sucessora“ („Наследницата“) на бразилската писателка Каролина Набуко, публикуван няколко години по-рано. Набуко твърди, че съществуват сходства не само в основната идея, но и в определени ситуации. Дю Морие и издателят ѝ отхвърлят обвиненията, а въпросът остава част от любопитната и противоречива история около романа.
Още един необичаен факт е свързан с Втората световна война. „Ребека“ се оказва замесена дори в историята на криптографията – екземпляр от книгата е използван като основа за книжен шифър, при който отделните думи могат да бъдат обозначавани чрез местоположението им в текста.
От страницата до големия екран
Огромната популярност на „Ребека“ естествено води и до множество адаптации, но една от тях остава неделима от историята на романа – филмът на Алфред Хичкок от 1940 г.
С Лорънс Оливие като Максим де Уинтър и Джоан Фонтейн като втората госпожа де Уинтър, „Rebecca“ се превръща в една от класиките на американското кино. Филмът получава единадесет номинации за „Оскар“ и печели две награди, включително тази за най-добър филм.
Любопитното е, че екранната версия не следва напълно книгата. Заради действащия тогава в Холивуд Продукционен кодекс определени морални и криминални аспекти на историята е трябвало да бъдат променени. Внимание: следва спойлер за важна част от сюжета. Една от съществените разлики между романа и филма на Хичкок е начинът, по който умира Ребека. В книгата Максим признава, че я е убил, след което се е опитал да прикрие престъплението. В екранизацията от 1940 г. смъртта ѝ е представена като нещастен случай. Това е промяна, наложена заради действащия тогава в Холивуд Продукционен кодекс, според който извършителят на тежко престъпление не бива да остава ненаказан.
През 2020 г. романът получава нова голяма екранизация, този път с Лили Джеймс и Арми Хамър в главните роли и Бен Уитли като режисьор. Визуално филмът е значително по-съвременен и пищен, но за мен е любопитен най-вече като повод да се види колко различно може да бъде интерпретирана една и съща история през различни епохи.
Цитатите, които останаха с мен
„Само ако можеше да съществува изобретение, което да съхранява спомените в бутилка, като аромат. Така те никога нямаше да избледняват, нито да губят свежестта си. А после, когато човек пожелае, просто би могъл да отвори бутилката и да изживее отново онзи миг.“
„Щастието не е нещо, което притежаваш и което трябва да отстояваш, то е качество на ума, състояние на духа.“
„Радвам се, че треската на първата любов не се повтаря никога. Защото тя е бреме, каквото и да твърдят поетите. Дните, когато сме на двадесет и една, не са от храбрите. Пълни са с дребни страхове, с дребни притеснения и ние нараняваме със същата лекота, с която ни поваля всяка остра дума.“
„Замислих се колко малко знаем за чувствата на възрастните хора. Децата ги разбираме – техните страхове и надежди, измисления им свят. Самата аз до вчера бях дете. Още не бях забравила. Но бабата на Максим, седнала там с шала си и бедните си слепи очи – какво ли чувстваше тя, за какво ли си мислеше?“
‘’И две нощи да сме прекарали под някой покрив, пак оставяме нещо от себе си. Не нещо веществено, не фиба върху тоалетката или празна опаковка аспирин, не носна кърпичка под възглавницата, а нещо, което няма как да определиш, миг от живота си, мисъл, настроение. Този дом ни е давал подслон, разговаряли сме, обичали сме между тези стени. Това беше вчера. Днес вече ни няма, днес вече не го виждаме, различни сме, променили сме се по неуловим начин. Вече няма как да бъдем същите.”
Оценките: от литературната класика до екранизациите
Романът „Ребека“ очевидно продължава да печели читателите и десетилетия след излизането си.
В Goodreads оценката му в момента е 4,25 от 5 при над 760 хиляди оценки. Аз бих му дала 4,5 от 5. Единственото, което на моменти истински затрудняваше четенето ми, бяха безкрайните въображаеми ситуации, страхове и предположения на главната героиня. Нейната нерешителност и липса на характер понякога ме караха да губя търпение, вероятно защото самата аз съм на точно обратния полюс. Въпреки това историята, атмосферата на Мандърли и начинът, по който напрежението постепенно се натрупва, повече от компенсираха това. А и все пак именно това поведение на героинята е в основата на цялата книга. 🙂
Интересна е и разликата в оценките на двете най-популярни екранизации. „Ребека“ от 2020 г. има 6,1/10 в IMDb, докато класиката на Алфред Хичкок от 1940 г. е с впечатляващите 8,0/10. Аз вече гледах по-новата версия и на мен всъщност ми допадна, особено визуално, защото Мандърли и цялата атмосфера около имението са пресъздадени много красиво. В списъка ми обаче все още стои филмът на Хичкок. За него често се говори като за екранизацията, която поставя толкова висока летва, че всичко направено след нея неизбежно остава в сянката ѝ. Предвид оценката му, двата спечелени „Оскара“ и факта, че единият е за най-добър филм, определено ми е любопитно сама да проверя дали тази репутация е заслужена.
А вие чели ли сте „Ребека“? Какво впечатление остави у вас и успяхте ли да се сприятелите с безименната госпожа де Уинтър, или и на вас понякога ви се искаше да я разтърсите за раменете? А ако сте гледали някоя от екранизациите – коя версия на Мандърли ви спечели повече? Ще ми бъде любопитно да прочета вашите мнения и оценки.
/автор – Tell me more, amore/
