Моят мъж е блясъкът в очите ми,
Трапчинките, подали се от милите слова.
Той ме гледа, сякаш имам цвете в косите си,
С нежност миловидна, дава ми любов вместо товар.
Без думи обещава ми сигурност,
Без трепет предоставя ми света.
А когато тежко тялото ми го обгърне,
Той стои, както скалата под гърма.
Не помръдва, виждайки какво ще сторя,
Но любов щом има, ще повторя —
Той ще чака да премине тихо тази буря
И в прегръдките му топли ще ме остави аз да постоя.
Това е моят мъж —
Безстрашен, силен и добър,
Покорил рода ми,
Към одъра им мъдро той дошъл.
Знае що е то да има стрес
И мъжът да тропне с крак за чест.
Ръката на жената той да прикове
Дълбоко с пирони в своето сърце.
Но харесва му такъв животът,
Това го кара да се чувства свеж.
Силата му дава да върви по път с посока
И да следва интуицията си дори всред скреж.
Той успява да сломи врага,
Само с поглед или жест — той бе келеш.
Не оставя никой да ме нарани
И готов е той със сила да ме защити.
Моят мъж приятел е добър,
Всеки иска в кръга му да е гръб модър.
Той работи като за веднъж,
Страх не го е да се изпоти на длъж.
Като Бог застанал е пред мен,
Притиснал здраво моето лице
И ме гледа в очите поразен,
От искреността в думите ми той сломен.
Това, да знаете, е нещо величаво,
Истинско, дори понякога инстинкт,
Обичам аз мъжа си обезумяло
И с всичко зад гърба си посивяло
Ще го следвам аз навред и занапред.
Всички права запазени © Кристина Манасиева, 2025.
