Когато мракът обгърна душата ми,
Последно виждах твоето лице.
Очи с болка и сърце, паднало в краката ми,
Опитвах се да те извикам сред моите нозе.
Но ти стоеше там, зад мен притихнал,
И светлината не можа да те спаси.
Тогава казах си, че в тоз живот утихнал,
Ние с теб сме две обречени души.
Живях с мисъл да зърна твоето лице
И сърцето ми гореше от поквара.
Бях готова в мрачното море
Да се хвърля аз и кост да не оставя.
Бленувах да те видя пак,
Усмивката да стопли моя мрак,
Но животът безпощаден беше с нас
И остави ме сама да плача аз.
Тогава нещо в мен се просветли,
Слънцето подаде своите лъчи,
Мъглата в погледа се разясни
И ти стоеше жив, до мен, завинаги.
Бог запали слънце в сърцето ти
И издърпа те отново към света,
Който бе готов със своя мрак и пустота
Да плени дълбоко тялото ти в нощта.
Бог реши, дарът даде ми го с очи,
С които да добия отново яснота,
Че не аз сама, а редом с теб
Ще успеем да се справим с обща сила занапред.
Всички права запазени © Кристина Манасиева, 2025.
Бележка към стихотворението
Стихотворението „Богът на слънцето“ е част от романа „Плодовете на живота“. В него Клара посвещава тези думи на своя любим Бран — в момент, когато любовта им е поставена на изпитание и всичко около тях сякаш се опитва да го отнеме от живота ѝ.





