Поисках болката да споделя,
в дневника си аз да я запиша,
но пред мен застана тя —
златистата луна всевише…
И с дъха ми затаен,
извиках „ахх“, прибрах болезнено корем.
А в погледа ми запленен,
вечерта закри със светлина и този ден.
Колко лесно е да се разсееш
с всевъзможни светски нещица.
Но с колко сила можеш да запееш:
„Луна красива, дай ми мир и две деца.“
Защото всеки може днес да пие,
да яде, да броди посред нощ в мая.
Но когато иска с вяра той да се обвие,
търси таз Луна, сякаш тя ще осъществи всяка искрена молба.
Затова разбирам,
защо болката поиска да се изрази и днес.
Забравих аз отново вътрешната сила,
а Луната все по-мъчно се опитва,
със светлина да открие мрачната пътека пред света.
Поисках болката да споделя,
но пред мен застана тя —
таз златистата Луна 🌙
накара ме аз да забравя моята тъга.
Всички права запазени © Кристина Манасиева, 2025.
