Глава 1
Празната градина започна да ми се вижда като потенциално средство за изхранване.
От няколко дни се храних само с плодове и сурови зеленчуци. Наложи се да разчитам на парникови култури или на вносни храни надявайки се, че ще бъдат достатъчни. Но те не бяха. В земите на простолюдието храната винаги идваше трето качество. Само ако знаех как сама да я отглеждам, ако имах нужните умения, всичко щеше да бъде много по-лесно.
Ясно виждах как природата се събуждаше — цветята разцъфваха, дърветата също. Благодарение на изобилието на горски плодове и черници не се отказвах от намерението си. Дори само няколко дни наред на сурова храна вече усещах промяната. Бях по-лека. По-будна. Но теглото ми намаляваше с всеки ден, а хората около мен… те само ме гледаха с тревога. Постоянните коментари от близки, а дори и от съседи, че изглеждам зле и ще си докарам болест, признавам разклащаха вярата ми в очакваните положителни резултати от подобно хранене. За тях, ако човек отслабваше, значеше само едно — фатален край.
Но болките, които носих в тялото си години наред, и липсата на менструация, ме принудиха да се отдалеча от традиционната медицина, която предлагаше единствено повече изкуствена храна, хапчета и инжекции. А веднага щом ги спирах, болката се връщаше. Когато чух диагнозата — „безплодна“, диагноза, която отказвах да приема – разбрах че трябва да намеря друг път. Започнах да търся алтернативни методи. Пролетта беше идеалният сезон да започна с този нов опит на лечение, стига да намирах достатъчно прясна храна.
Прокарах мръсната си от кал ръка по челото и отстраних няколко непокорни кичура, които вятърът закачливо подмяташе по лицето ми. Увехналият спанак затвърждаваше очевидното — не знаех как да възродя почвата. Тя беше без никакви признаци на живот. Без дори един червей, който да ми прошепне надежда, че земята може да се съживи. Че може да ми даде прясна храна. Дори сенките на насекомите се бяха разпръснали под тежестта на токсичния дъжд и жълтия прах, който всеки ден се спускаше от земите на Ауригония — земя, управлявана от богатство и егоцентризъм. Владетелят им Хелиос контролираше всичко, а за обикновените хора като нас достъпът до техните земи беше невъзможен.
Макар със семейството ми дълго време да бяхме живяли там, с времето все повече започнах да се считам като човек от простолюдието. Всъщност докато живях там бяха започнали и всичките ми проблеми, които и до ден днешен никой лекар не можеше да разреши. Докато тук – в земите на простолюдието се чувствах на мястото си. За разлика от мен, сестра ми замина обратно за Ауригония веднага щом навърши пълнолетие. С негласната помощ на стар приятел на семейството, Хедър си отвори вратата към света, към който винаги се бе стремяла — златното висше общество. При други обстоятелства, ако някой от останалите дръзнеше да доближи земите им без покана, в най-добрия случай го очакваше робство, а в най-лошия — смърт.
Погледнах мръсното под ноктите си и продължих да ровя в почвата. Жълтият прах, вече покриваше ръцете ми, а аз стиснах зъби. Това щеше да бъде поредният ми неуспешен опит да възстановя земите ни. Признавам, че имаше моменти, в които се чудех дали не е по-лесно да използвам и аз връзките си и да се върна обратно в Ауригония? Да приема правилата им, само за да ям от храната им? Макар че и там качеството ѝ беше под съмнение. А и мисълта за напитката в бокала събуждаше отвръщение в мен, което не можех да притъпя. Така и не разбрах от какво беше направена. Тежкият ѝ мирис, както и плътният ѝ червен цвят, ме караха да искам да повърна всеки път щом я доближа. Радвах се, че нямах “щастието” да я опитам. Питието беше задължително само за онези, които вече бяха достигнали възрастта на пълноправни жители. А ние се бяхме изнесли оттам още когато бях на дванадесет.
Пропъдих набързо неприятната мисъл и се съсредоточих върху задачата, която си бях поставила. Молех се ден и нощ в продължение на години не само паренето в слабините ми да спре, кървенето ми да се нормализира, а надутите венозни топчета на задника ми да изчезнат, но и с помощта на природата да си върна жизнеността и да направя земите ни плодородни. А сега, с този токсичен дъжд и жълт прах, истинско чудо щеше да е, ако изобщо успея.
Слънцето започваше да се спуска зад хоризонта, а затишието на вятъра и тъмните облаци, предвещаваха дъжд. Ако не се прибера скоро, ще трябва да се скрия в беседката в дъното на градината — цялата обвита с акебия и гъста, пълзяща зеленина. Там, под омайното ухание на листата, стоеше стара дървена пейка, сякаш пазеше тишината на утрините, прекарани в размисъл. Един от онези уютни кътове, които хората изграждат като убежище, но всъщност го населяват оси и паяци. Това беше моето скривалище, както и място за събиране на мислите ми — идеалният ъгъл за онази тишина, в която душата започва да говори. Често носех лист хартия със себе си и докато валеше изливах върху него всичко, което не можех да изрека на глас. Болката, надеждата, гневът… понякога се подреждаха в стихове. А друг път, когато гласът ми им даваше живот, се превръщаха в песен. Беше странно как в най-самотните ми моменти именно тежките ми мисли се оказваха най-добрата ми компания. Покрай беседката, в сянката на по-високите дървета, се мяркаха и няколко стари, изсъхнали усукани стъбла. Не знаех какво точно са и дали някога са давали плод. Бяха прегърбени и чупливи. Стояха там упорито като забравени въпроси, на които никой вече не търси отговор, но и никой не изкореняваше.
Започна да капе. Предупрежденията на градинарите отекваха в ушите ми: “Дъждът ще окисли кръвта ти. Жълтият прах ще полепне и ще се всмуче през кожата ти. Ще започнеш да излъчваш неприятен, тръпчив аромат”. А това можеше да означава само едно – опасност. Нападение от Бактерхидрите — огромни същества, дебнещи в сенките, които атакуват безмилостно заразените. Примамва ги мирисът на токсичен дъжд и полепнал прах впит в кожата. Живеех тук от години, но никога не ги бях виждала… и не исках това да се промени. Някои от ловците-събирачи разказваха за земите край Ауригония изпепелени до основи заради чудовищата. Истории, които в детството си не бях чувала дори като слух, а през последните години се превърнаха в постоянна тема на разговор — във всеки дом, на всяка маса.
Единственото, което можеше да ме разсея от подобни истории, бяха легендите, които ме изпълваха с вдъхновение. Сърцето ми ги приемаше като възможност да повярва — доказателство, че храната може да ме изцели и защити от всяка беда. Дори от тези същества. Легендите разказваха за хора, които живеят просто и се хранят само с прясна храна. Тези хора обитавали плодородни земи и живели дълго, неподвластни на болестите които ни погубваха. Колкото повече сурова храна консумирали, толкова по-здрави и по-енергични били. Все още не бях срещала такива. Не знаех дали легендите са истина… но имало една жена, която някога беше тръгнала да ги търси. Тя била от нашето село. Говореше се, че заминала, за да спаси майка си от болест, за която никой не знаел лек. Надявала се, че в тези земи ще открие отговорите, които никой лечител не можел да ѝ даде. Но тя така и не се върнала. Никой не знаеше какво беше открила… или дали изобщо бе успяла.
И въпреки това нещо в мен подсказваше, че в онези стари истории може би има зрънце истина. Че има лек за всеки. Казах си, че е време да взема здравето си в свои ръце. Ако легендите бяха истина, ако природата можеше да ме изцели, трябваше да ѝ дам шанс. Да възвърна шанса си да стана някога майка. А след всичко, което вече бях опитала — и което не ми беше помогнало — нямах право да не пробвам.
Облаците започнаха да се свиват в сиви сенки. Рискувах много, оставайки до толкова късно, но на обяд бях изяла най-ужасната краставица, която обрина езика ми, а зелената салатка предизвика неописуеми болки в стомаха ми. Молех се те да свършат възможно най-скоро и си обещах никога повече да не купувам зеленчуци от пазара. И въпреки това… предпочитах още една токсична краставица или изкуствена салатка, отколкото да се превърна в храна за някой бактерхид.
С все още мръсни ръце тръгнах бавно през градината. Отсега знаех с какъв поглед ще ме посрещне съпругът ми, когато се прибера у дома — с жълтеникаво-кафяви ръце без нищо събрано от мен за вечеря. Бран, също като останалите в селото, не одобряваше изцяло методите ми. Самият той не се хранеше особено много с прясна храна. Всичко това му се струваше странно и твърде крайно. А и още повече, и двамата знаехме, че хората в селото мразеха плодовете и зеленчуците, но най-вече мразеха да стоят гладни. Животът им и без това беше пълен с лишения. Самият той искаше месо. Сирене. Хляб. Не го ограничавах от подобно желание. Готвех му, каквото поиска. Но аз трябваше да крия как се храня. Най-малко, за да не ме сметнат за луда и някой лекар да не реши, че трябва да ме буха с още хапчета.
Продължих да вървя. По пътя видях храстовидно растение с поникнали малини. Те винаги ме караха да си спомням за майка ми. Разказваше ми, че когато била малка е гладувала не защото иска, а защото просто са нямали какво да ядът. По цял ден се е хранила с диви горски плодове, които е събирала от храсталаците на път за училище, а за вечеря баба ми им приготвяла единствено сладки картофи.
Събрах няколко малини в шепата си, а листата отделих за чай. Докато късах листата, забелязах кално образувание, в което се виждаше облика на някаква стъпка. Ако имам късмет, няма да се натъкна на нищо неприятно. Всеки път, когато излизах от дома, носих със себе си джобния нож — подарък от Бран. С него най-често премахвах някоя увяхнала клонка в градината или отрязвах спанака почти до дъно с надеждата, че от остатъка му ще израсне здрава зеленина. Дано и този път ножът ми послужи само за това.
Чух лек пукот. Някой току-що беше стъпил върху паднала клонка и я беше строшил. Приклекнах зад малиновия храст. Колената ми потънаха в пръстта. Притаих дъх и бавно извадих ножа, допирайки го до бузата си. Все още имаше достатъчно светлина — това ме караше да вярвам, че никой звяр не би се осмелил да се покаже. Не бях нито от най-смелите, нито от най-страхливите, но в присъствието на Бран винаги се чувствах по-сигурна. Въпреки това знаех, че когато него го няма, трябваше някак да се оправям сама.
Поех дълбоко дъх и го задържах в гърдите си, докато се навеждах зад храста. Очите ми се напрегнаха, взирайки се в сумрака. Гръмотевици разтърсиха небето. Светкавици осветиха посивелия хоризонт. Затишието се оказа точно това, за което пишех в стиховете си. Скоро щеше да завали порен дъжд, а водните капки образуваха непрогледна стена пред очите ми. Но аз знаех, че природата винаги помнеше пътя ми обратно към дома. И ми го показваше.
Впрегнах волята си, въпреки болката в колената ми. Трябваше да се успокоя и да овладея страха си. За миг си позволих да се насладя на гледката — слънцето вече беше само тъмночервена точка на хоризонта. Спомних си как някога изпитвах удоволствие от храната, приготвена от убити животни и овъглени зърнени култури, съчетана с омайната сливова ракия. Радвах се на среднощните веселия в кръчмите, на късното заспиване и още по-късното събуждане, пропускайки необятната красота както на изгрева, така и на залеза. Всичко беше като една мая, която бавно ме упояваше и единственото, което ми носеше на сутринта бяха — подпухнали очи, отекли крака и болка.
Сега мечтаех за друго. Исках хората по нашите земи да бъдат здрави и сити, заради прясната храна, която сами са си отгледали. Да бъдат спокойни на мястото в което живеят. Да се радват на простите неща – и това да им е достатъчно. Исках аз самата да кипя от живот. Но тази мечта едва ли щеше да се сбъдне скоро. Ако изобщо някога се превърнеше в реалност.
Вятърът се засили. Заслушах се съсредоточено. Сега гръмотевиците кънтяха още по-страшно, а смъртоносната светлина от светкавиците замъгляваше погледа ми. Потръпнах от мисълта, че е възможно да не се прибера в уютния си топъл дом, в който ме чакаше любимият ми. Отново чух звук. Храстите край малината се раздвижиха. Надзърнах между клоните и видях огромен бял заек с оцапана в кал муцуна. В лапичките си държеше някакъв корен, който се опитваше да сдъвче. Беше избягал. Напуснал дома си — място, което така или иначе не предлагаше спасение. Смъртта го чакаше и там. Можех да го прибера. Да го отгледам. И тъкмо, когато се готвех да го хвана, я видях — блестящата светлина идваща из между дърветата в посока на гората точно зад заека. Изведнъж всичко отново заглъхна. Чувах единствено туптенето на сърцето си, което всеки момент щеше да се пръсне. Хората от простолюдието, бяха забравили да се молят на боговете, но аз и Бран го правехме. Тайно. Сега също се молих. Молих се Бог да премахне страха, който стягаше гърдите ми като примка и да ме остави жива.
Поредно шумолене. Стиснах ножа. Заекът подскочи, стрелна се през полето и изчезна в тревите. С разтуптяно сърце, го проследих с поглед, опитвайки се да различа съдбата си в отдалечаващата се бяла сянка. Светлината проблесна още по-силно. Очите ми се спряха върху нея, затаени между страх и надежда. Когато видях фигура с фенер в ръка, облекчението ме заля като топла вълна — не беше бактерхид. Беше Бран. Въпреки това, вече нищо не биваше да ме изненадва.
Забавих се, а той знаеше, че новият ми начин на хранене крие рискове. Все още не бяхме наясно какви последствия можех да понеса от всичко това. Движеше се спокойно, с позната си елегантност. Започнах бавно да се изправям на крака и прибрах ножа обратно. Погледнах го, а той ми се усмихна с тиха тъга. В ръцете си държеше две стари жетварски кратунки пълни с речна вода — бях решила да изкарам няколко дни само на вода и чай. Друго вдъхновение идващо от легендите.
Не знаех колко чиста е водата, но се надявах, че реката е съхранила поне частица от онази сила, която някога караше бабите ни да я събират с уважение и да я пречистват, като я оставят да отлежи под слънце или я филтрираха с камъни и въглен. За мен тя беше достатъчно свещена. За Бран — просто още едно доказателство, че сама се въвличам в безсмислено страдание. Но когато виждаше безизходицата в очите ми, когато усещаше болката ми, която никой друг не разбираше, реши да ме подкрепи да опитам. И въпреки това, през цялото време животът ми се свеждаше до един единствен въпрос. Ще се получи ли при мен?
Отворих дланта си, в която лежаха току що събраните малини и ги поднесох към високата му фигура. Той ме погледна с онзи нежен, но изпълнен с притеснение поглед. Застана пред мен, наведе се и целуна челото ми. Без да каже нищо, взе две малини от ръката ми и ги изяде с огромна наслада. Дори не ги изплакна, помислих си аз. Такъв беше той — щеше да остави и последната капка вода за мен, вместо да я похаби за себе си. Обичах го заради това.
Стиснах здраво ръката му, а той отвърна със същото. Тръгнахме към дома в тишина. Бях добър събеседник, но този път и двамата мълчахме. Приемах го като благословия. Не знаех как ще премине вечерта. Не знаех и колко време ще издържа без да сдъвча нещо, за да си помисля, че все още функционирам. Но не можех да си позволя да пропусна този момент на вдъхновение.
Вечерта мина добре. Както и следващата. Пореден ден живеех на речна вода и малинов чай, който приготвях от събраните листа. Когато се почувствах готова щях да се върна отново в гората и да събера плодовете, с които да се захраня. Но на третата нощ я видях отново — блестящата светлина. Гърлото ми започна да се стяга, сякаш невидима ръка се увива около него. Започнах да се задушавам в съня си. Когато се събудих обляна в пот, с отчаян опит да си поема въздух, рязкото ми изправяне разбуди и Бран.
— Лошо ми е… — изстенах.
Чувствах се толкова зле, че не знаех дали да остана да лежа или да се изправя. Бран взе решението вместо мен, като бавно ме вдигна и ме занесе в хола. Там бяха единствените големи прозорци, през които можеше да се усети студения полъх на нощта. Сложи ме да седна на един стол и ме огледа. По погледа му разбирах, че гледката не му хареса. Затича се към кухнята и отвори шкафа под мивката, откъдето извади малко глинено гърне. Знаех какво беше — медът, който събираше грижливо от единствения кошер край селото, където още можеха да се видят пчели.
Докато вървеше към мен, аз бавно започвах да губя връзка с действителността. Вече не усещах ръцете си, а пръстите ми се разхлабиха, изпускайки последния отчаян опит да се вкопчат в живота. Пресъхналата ми уста остана разтворена. Очите ми започнаха да се затварят, точно когато лъжицата докосна езика ми и топлината на меда пробяга по вените ми. Сладостта му ме върна обратно в реалността.
Бран се свлече на земята и издиша тежко. Вече успявах да го фокусирам и усещах, че дишането ми се нормализира. Не знаех дали да му благодаря или да се направя, че не е станало кой знае какво? И все пак, кого заблуждавах? За малко мислих, че ще умра, а сега се чудя как да се преструвам, че всичко е наред само за да продължа с метода си.
— Благодаря… — казах аз несигурно.
Той не отговори веднага. Просто ме гледаше, сякаш се опитваше да запомни лицето ми такова, каквото беше преди малко — на прага на припадъка.
— От този момент приключваш с експеримента — каза той. — Изнасяме се в земите на Ауригония. Калиас ще ни посрещне и ще ни помогне да се настаним.
Калиас. Забравих за него. Макар сестра ми също да живееше там, никога не съм си мислила, че ще ми се наложи да я посетя. И то за постоянно. Все очаквах тя да се върне при нас. Но с всяка изминала година разбирах, че това е невъзможно. На нея ѝ харесваше онзи живот и може би дори ѝ беше по-добре никой да не я притеснява. Но сега Калиас беше възможността на Бран, която можеше да ни пресели в земите им. Приятел, с който се бяха запознали благодарение на баща ми. Поддържаха някаква връзка, но не очаквах да са станали толкова близки, че да ни помогне да се настаним в неговия дом. Живееше в Ауригония достатъчно дълго, за да го счита за свой дом. На пръв поглед омайно предложение, но от малка усещах, че зад всичкия този златен блясък се криеше страх. Зад смехът на хората и сияйните улици имаше нещо… нечисто.
— Тези земи са прокълнати — казвам аз с надеждата да размисли. — Не исках да те плаша. Извинявай. Повече няма да се стигне до тук.
Бран остави лъжицата в глинения съд и я удари леко в ръба, сякаш и медът не беше достатъчен, за да ослади думтие ми.
— Как очакваш да оцелееш тук с тези лишения, Клара? — очите му се свиха. — С тази отрова по земите ни? С храната, която идва трето качество при нас? Ако се беше видяла току що… цялата пожълтя!
Той поклати глава и започна да се изправя.
— Нашите земи са гробница, пълна с болести и нещастия. Няма шанс да ги възстановим. Там ще се лекуваш.
Опитах се да преглътна, но вкусът на меда горчеше. Думите му бяха по-тежки и от смъртта, която описваше.
— Не искам тяхното лечение, Бран! — изригнах. — То никога не можа да ми помогне напълно. Не усещаш ли? Там нещо не е наред, колкото и красиво да изглежда!
— Всичко ще бъде наред — каза твърдо. — Тръгваме до седмица. Ще предупредя Калиас.
Изпъшках под тежестта на думите му. Ако досега не усещах напълно смъртта, то това беше краят. Знаех, че действаше от страх за мен, но и от привързаност към навиците, с които бяхме отгледани. Навици, пропити с опиянение, похот и егоизъм. Навици, които подчиняваха умовете и превръщаха хората в покорни слуги на един измамен рай.
Беше безмислено да споря. От друга страна, той може би наистина беше прав? И аз самата понякога се улавях да мисля, че там е по-добре. Че има повече прясна храна, по-добри условия. Но знаех, че никога няма да ми позволят да пренебрегна напитката. А и единственото, което предлагаха като плодове — бяха ябълките. Огромни, обсипани със златен прашец, струваха повече и от самото злато. Почти никога не си ги позволявахме.
На сутринта, в деня на заминаването ни, майка ми ме прегърна силно сякаш се страхуваше, че няма да ме види. Обходих с поглед лицето ѝ. Изглеждаше твърде уморено, изтощено от работа. Родителите ми държаха единственото заведение в околията, което предлагаше разнообразие от домашно приготвена храна. През уикендите там се организираха истински пиршества, на които баща ми канеше хората с познатия си жест сякаш казваше: „При нас е най-хубаво — хем вкусно, хем евтино.“ Той умееше да печели вниманието и сърцата им само с един поглед. Не помнех кога за последно бях позволила на себе си да се възхитя на тези постоянни пиршества, тонове изядена храна и изпит алкохол — ежедневие, което близките ми все още смятаха за вдъхновяващо.
Но според мен всичко това беше в ущърб на майка ми. Цялата останала тежест падаше върху нея, тъй като тя се занимаваше с всичко друго — приемаше и подреждаше стоката, разпределяше я по секторите в кухнята, измисляше менюто, чистеше и подготвяше залата, подреждаше масите, посрещаше и изпращаше гостите. Сервираше. А понякога, когато някой от готвачите се разболееше, дори сама влизаше в кухнята. Отдавна беше спряла да си поставя граници. Не почиваше. Работеше по дванадесет часа на ден, почти винаги на крак. Мислено я порицах за това, но нищо не можех да ѝ кажа. Животът ни наистина беше станал труден, откакто се преместихме тук.
Баща ми кимна одобрително, но и в неговите очи прочетох тревога. Той познаваше онези земи по-добре от всеки един от нас. Разделях се с тях с тежест в сърцето. Калиас щеше да ни посрещне. Също така и сестра ми. Те бяха направили този избор много отдавна. Дали съжаляваха? Щях да разбера скоро. Отивахме там, където обещаваха защита от болестите и болката, обещаваха неспирно щастие, но аз знаех истината. Илюзията на защитата никога не траеше дълго. Свободата, за която всички копнееха, беше просто още една клетка.
А сега всички искахме да мислим, че там е нашето спасение.
K.E.Manasse — author
