Глава 3
Разплакана влезнах в къщи. Като изключим болестта на майка ми, другото най-тежко нещо за мен беше да остана сама с мислите си. Мисли, които всяка секунда връхлитаха в съзнанието ми като изпепеляващ огън. Познавах я достатъчно добре, за да знам, че няма да покаже признаци на болка или страх. Тя никога не го правеше. И все пак, очите никога не лъжеха, а аз ѝ бях дъщеря.
Опитах се потисна горящото си страдание и да му сложа пепел. Следващите дни щях да прекарам в дълъг път, за да видя майка си. Кипнах вода и зачаках Бран. Имах нужда да изпия нещо познато, което да ме успокои. Ароматът от малинов чай се вдигна от чашата и се смеси с металическия аромат на злато от въздуха на улиците, който се носеше сред тях. Нямаше да ми липсва това място.
Езикът ми се плъзна по порцелановата чаша и усетих пленителния вкус на билковата вода. Сетивата ми се върнаха към деня, в който този сервиз пристигна в новия ни дом в Ауригония, заедно с пакетче прясно набрани цветове и листа— подарък от майка ми. Подаръците ѝ винаги бяха практични и внимателно подбрани според интересите на отсрещния. А дрехите, които ми даваше, запазвах години наред. Никога не излизаха от мода.
Замислих се, че едва когато пораснах, започнах да усещам повече топлина, отколкото формалност, в отношението ѝ към мен. Трябваше да навърша двадесет и една години, за да усетя разликата. Дотогава тя винаги беше непроменима, устойчива и недосегаема. Усещането за тази сила се беше пропило и в мен, и в сестра ми. Но те двете бяха прекарали по-голямата част от съзнателния ми живот заедно. Докато аз усещах студа в отношенията ни твърде често. Твърде дълго.
Майка ми доказваше любовта си с работа. Тя също тежко преживя изгубването на богатството на баща ни и може би това я промени. Работеше толкова много, че не ѝ оставаше време за за нея самата, ка моли за мен. Толкова много, че преди години стресът в тялото ѝ я повали за първи път. Помня как косата ѝ падаше на масури, а от веждите ѝ не беше останало и следа. Повръщаше на всеки час и кожата ѝ беше суха. Лекарите се опитваха да ѝ помогнат, но по това което виждах, имах чувството че единствената им цел беше да я унищожат възможно най-бързо. Но накрая майка ми оцеля. Всичко се върна на мястото си. Поне досега.
След това бях я виждала да отпуска напрежението с напитка, приготвена от ферментирал ечемик и малц, в компанията на всякаква тежка храна, когато отново се натовареше с твърде много задачи. Навик, закоренен от живота ѝ в Ауригония, който възвърна веднага след като се спаси от болестта. Явно нищо от това не ѝ беше помогнало да се успокои и сега отново беше на прага на смъртта. Спомних си, че дори баща ми не можеше да понесе гледката и болката ѝ. Отръпваше се мълчаливо сякаш страданието ѝ го плашеше. Именно това ме накара да седя неотлъчно до нея и да преживея всичко. Чудих се дали и сега беше същото? Дали баща ми беше до нея в този момент или се беше скрил в пещерата си?
Вкусих от чая и се опитах да се съсредоточа към нещо приятно. Да се отдалеча от страховете си. Замислих се отново за шепотите на древните легендите, които се носеха по земите на простолюдието. Завладяващите истории за мистичните и недостъпни далечни земи, които били покрити с гъсти гори и диви цветя. С корени, заровени във влажната и плодородна почва, такава за каквато ние само можехме да си мечтаем. За ароматните листа, огласяни от песните на птичките, накацали по върхарите, където плодовете висели тежко от клоните, а зеленчуците растяли диво по земята. Там, сред този природен рай, хората не познавали болести и страдания, а се радвали на крепко здраве и дълголетие, което надхвърляло столетия. Те се хранели само с това, което земята им дарявала — пресни плодове и зеленчуци в най-чистата си форма. Телата им били величествени, а умът им остър като бръснач и бистър като чиста река. Кожата им сияела с естествена светлина, отражение на вътрешния им мир.
Усетих гняв. Аз самата се чувствах толкова добре през времето на подобно консумиране, но бях твърде неука, страхлива и наивна, за да продължа и да се доверя само и единствено на някакви измислени слухове. Ловците вярваха, че тези хора от легендите са постигнали нещо, което останалия свят е изгубил — способността да живеят в пълна хармония със земята без нужда от месо. Но те нямаха нищо против да е така, защото за тях щеше да има повече. Те самите убиваха, за да ядат.
Истории, измислени или не, ме вдъхновяваха и сега. Изпълваха сърцето ми с копнеж и надежда, че може би ако намеря тези земи, ще помогна на майка ми да се спаси от смъртта. Ще ѝ покажа, че природата не ни е враг, а съюзник, при който простотата на живота е ключът към истинското благополучие. Обещах си, че поне ще опитам.
Въздъхнах дълбоко, когато в този миг вратата се отвори — беше Бран. Оставих чашата и се загледах в сянката му, ходеща след него. Раменете му бяха отпуснати, сякаш цялата тежест на деня го бе смазала. Когато вдигнах очи към неговите, видях как вътре в тях гореше пламък на нещо, което рядко показваше, докато моите бяха изпълнени със сълзи. Откакто се заклехме един друг в доживотен съюз, аз станах по-чувствителен човек от когато и да било. Трудно ми беше да си представя, че мога сама да се справям с тежестите на живота. Бран винаги беше до мен и ме подкрепяше. Никое друго богатство нямаше да ми даде това.
— Клара… — започна той. — Видях сестра ти. Съжалявам за случилото се. Добре ли си?
Този въпрос отприщи всички страхове. Усещането за безвъзвратна загуба ме заля като мощна вълна. Когато ме притисна към гърдите си, усетих как сърцето му бие не по-малко лудо от моето. Разбрах, че зад спокойните му думи и силните ръце се криеше същият ужас, който ме разкъсваше и мен. Сълзите ми се стичаха безспирно, превръщайки лицето ми в река от емоции. Болката беше такава, че не можах да я изразя с думи. Накрая останах без сили и без въздух. Само шепотът на сълзите ми и пулсиращото ми сърце останаха вкопчени в ръцете му.
— Искам да вярвам, че ще се оправи — казах аз и погледнах лицето му.
— Всички искаме да вярваме в това, но трябва да сме подготвени и за най-лошото — отвърна той. — Досега никой не е оцелявал от подобна болест, Клара…
Не исках да вярвам в това. Не можех да си го позволя.
— Искам да знам, че ти също вярваш, че ще оцелее! — извиках. Дълбоката загриженост в очите му издаваше несигурност. С нежен допир забърса остатъка от сълзите по бузите ми, като каза:
— Знам само, че сега е моментът да се обърнем към Боговете – болката в думите му беше неизмерима, но надеждата също не излизаше от тях.
Знаех, че обичта в сърцето ми бе способна да изчисти всички грехове и да изцели всяка болест. Колкото и да усещах, че Боговете ни бяха изоставили, той беше прав. Нищо друго не е по силите ни, за да се справим с тази ситуация.
Какъвто и край да имаше тя.
***
Пътят към земите ни беше оскъдно изпотъпкан. Рядко някой се разхождаше до покрайнините на Ауригония или обратното. Оттам не се влизаше и не се излизаше без покана или сериозна причина. Смъртта на близък беше една от малкото, които се приемаха — затова ни позволиха да тръгнем.
Бран вървеше пред мен и се оглеждаше за препядствия, пробивайки друма с решитени движения. Виждах как прехапва устни и мълчи — знак, че умът му работеше трескаво. За него мълчанието никога не беше безразличие, а щит — начин да ни пази от страховете си, докато върви пръв срещу тях. Колкото повече се отдалечавахме от златите земи, толкова повече усещах истинския живот извън тях. Знаех, че земите на простолюдието не можеха да се сравняват с омайните улици и жители на Ауригония, но тази простота и естественост много ми липсваха.
Не смеех да кажа нищо. Страхувах се да не чуя нещо нещо, което да ме съсипе — като например, че майка ми няма да оцелее и ще трябва да се сбогувам с нея. Той също благоволяваше да не говори с мен от снощи насам, въпреки че му се искаше да разбере в какво състояние е умът ми сега.
Следвах го тихо по усамотения път, който ни водеше през дълбока сенчеста гора. За момент се почувствах като на омайна разходка с любим човек. Бръшлянът и мъхът пълзяха на дебели туфи по старите дънери, а меката зелена трева покриваше земята като свилен килим. Мечтаех си и нашите земи да се покрият с дълги алеи от величествени чинари и борове, които да се точат на всички страни. Представях си как цели стада елени пасат по сочната морава, а градините ни са покрити с пъстри цветове. Но навлизането в почти изсъхналата ни гора, жълтеникава почва и пейзажа от мрачни каменни къщи, изпари топлите ми мечти и ги превърна в смразяваща болка.
Отнякъде се носеше аромат на храна — ухание на въглища и пърлена животинска кожа, която силно подмамваше. Сякаш все още духът на Ауригония ни преследваше. Бран примляска и ускори крачката си. Обожаваше подобни аромати на подправки и огън. Моят корем също се беше свил, но не от глад, а от напрежение. Единствената ми цел сега беше да намеря лек за майка ми. Да я спася. Ако успеех да открия някой от ловците-събирачи, да ми разкаже в първо лице историята си за да се убедя, може би щях да успея да тръгна към непознатите земи още сега и да се върна с доказателство.
Тъкмо да споделя намеренията си с Бран, от селото се чуха викове.
— Какво става? — попитах аз и също забързах крачка, за да се изравня до него.
В далечината се виждаха група хора събрали се в полукръг до реката. Докато живеех извън тези земи, бях загубила качеството си да реагирам мигновенно и ми беше нужно време да осъзная какво става, преди да се притека на помощ.
— Неее… — чуваха се все по-силни крясъци.
Бран ме хвана за ръката и забързахме крачка сред шубраците. Докато наближавахме, въздухът сякаш се промени. Започна да се усеща горчив вкус на гнило месо и ферментирало сирене. Вкус наподобяващ този от питието в бокала.
Когато картината се откри пред мен, замръзнах на място. Гледката беше по-ужасна и от самата смърт. Мъжът, който отговаряше за съхранението на стоките за пазара на селото, стоеше прострян върху земята, а главата му лежеше в реката. Кожата му беше изгнила и сива, а стомахът му — разпорен. От червата му излизаше ужасната глинена маса, от която се надигаше смъртоносната смрад. Закрих носа и устата си с ръка. Това беше дело на бактерхидра. Но как е възможно? Та той работеше в затворено помещение. Складираше храната, която доставяха Аурианите. Почти нямаше допир с външния свят, нито с почвата в градините ни. Имаше къде къде повече хора, които се мъчеха по цял ден сред полето, под дъжда и праха, а съществата бяха нападнали именно него.
Бран вдигна погледа си към мен и видях истински ужас в очите му. Майка ми! Ако са тръгнали към селото, няма да имат милост. Никой не знаеше със сигурност от къде идваха ужасните твари? Говореше се, че са родени от самата поквара на земите ни – създания, изпълзели от развалената почва, хранени с болка и разложение. Други твърдяха, че са дошли отвън, че са били изпратени като проклятие. Но истината… истината оставаше скрита в сенките.
Ужасена от мисълта за това, което може да се случи, побягнах. Минутите ми се струваха секунди, а мислите ми бяха като на вихрушка. Краката ме боляха. Бях забравила да се движа, да работя къртовска работа сред градините си, които нямах в Ауригония. Но образът на страдащите очи на майка ми не ми даваше покой.
Докато очите ми тревожно шареха из сивото пространство, внезапно се блъснах в нещо твърдо. Паднах на земята, а краката и ръцете ми се разтрепереха. Преди да успея да се изправя, вниманието ми беше привлечено от фигурата над мен — висока жена, с тъмна коса и странно сияние в очите, пълни с мъдрост и едновременно със страх. Очи, които бяха видели повече, отколкото бих могла да си представя. Подаде ми ръка, за да се изправя.
— Коя си ти? — попитах.
— Казвам се Лира — отвърна тя. — Имаш твърде кратко време, Клара!
Когато чух името си, замръзнах. Никога не бях виждала тази жена. Нямах представа от къде ме познава.
— От къде знаеш коя съм? — очите ми не откъсваха поглед от нея. Всяко нейно движение ме държеше нащрек.
— Ти си единствената в селото, която се опита да се изцели с даровете на природата! Не сме много сред хората, осмелили се да вървят по този път. Такива слухове се разпространяват бързо.
Сърцето ми заби лудо. Това беше тя. Мистериозната жена от легендите. Казваше се Лира. Жената, която някога бе тръгнала да търси плодородните земи и никога не се беше върнала.
— Когато чух за майка ти — продължи тя, — разбрах, че историята се повтаря. Никой не знае лек за болестта ѝ, както никой не знаеше лек за болестта на моята майка. — Говореше се, че Лира е намерила начин да излекува майка си, въпреки че всички я бяха отписали. Ако това беше истина, тогава тя знаеше тайните на изцелението. — Преди години едва не загубих майка си, заради същата болест, но Боговете чуха молитвите ми и ме срещнаха със съществата от земите на плодородието. Техните знания спасиха майка ми, когато никой друг не можеше.
Отпускам се от думите ѝ и отчаяно мисля следващия си ход. Лира беше живото доказателство за истината на тези истории, докато аз не можех да призная своята. Отдавна бях спряла да се храня така и вече наистина осъзнавах колко много съжалявам за това. Но това сега нямаше значение, когато отново виждах надежда.
— Искаш да кажеш, че има шанс за майка ми? — опитвах се да се убедя в думите ѝ. — Че тя може да бъде спасена?
Лира кимна решително.
— Щом при нас се получи, ще се получи и при вас. Но само суровата храна няма да я спаси. Тя трябва да премине изцяло на плодове. Това е първата стъпка. Билките също ще ѝ бъдат от голяма полза.
— Какви билки? — решителността нахлу в гърдите ми.
— Търси ги в земите на плодородието — отговори тя. — Те имат знания и сили, които надхвърлят нашите представи. Но трябва да действаш бързо!
— Къде да ги намеря? — исках да тръгна веднага. Можех да спася майка ми. Трябваше да намеря тези земи.
Изведнъж шумът от листа зад гърба ми ме накараха да се обърна рязко. Бран тичаше към мен, викайки името ми.
— Следвай реката и се оглеждай за люцерната. Ще я познаеш по това, че има три листа, но не е детелина — добави Лира. — И Клара, не позволявай да ѝ влеят зелената течност. Природата ще те води. Успех.
Обърнах се обратно, но Лира вече я нямаше.
— Добре ли си!? — попита задъхано Бран, когато ме доближи. — Цялата си в кал! Какво стана?
Прегръдката му отпусна напрежението в рамената ми. Сърцето ми, изпълнено с ужас преди минути, сега беше обляно в надежда. Ако тези земи съществуваха наистина, може би все още имаше шанс за майка ми.
В главата ми рязко се завърна само една мисъл — ами ако бактерхидрите са я открили…
— Мама! — изкрещях аз.
Откъснах се от прегръдката на Бран и се затичах още по-бързо. Разбирах, че всяка секунда можеше да е последната ѝ. И ако това беше така, не исках да си отиде по този жесток начин. Не и унищожена от бактерхидрите. Не и когато можеше да бъде спасена. Трябваше да бъде.
Сълзи се стичаха по лицето ми, докато тичах към дома ѝ. Тежестта на тялото ми беше нищо в сравнение с тежестта на страха, който ме изпълваше. Исках да ѝ кажа колко много я обичам. Да ѝ покажа, че съм готова на всичко, само за да я спася от това бреме. Да ѝ докажа, че е възможно.
Когато стигнах прага на къщата, вратата беше отворена. Кръвта ми се смрази от гледката.
K.E.Manasse — Detoxification Specialist, Author
