Глава 4
Хора се бяха струпали в ъгъла на стаята и гледаха по същия начин, както гледаха тези събрали се около реката. Но сега телата им трепереха неудържимо, а устите им крещяха. Някой ридаеше истерично, друг се молеше с накъсани думи. За миг всичко се превърна в мъгла от гърления звук, който издаваше чудовището с лъскавата си кожа и предизвикваше някой да блъска по стената, сякаш там имаше врата за спасение. Крясъците, ужасната миризма и безпомощните лица на всички в стаята, накараха краката ми да изтръпнат.
БАКТЕРХИДРАТА!
Мизерното същество имаше едро и издължено тяло. Лъскавата му кожа блестеше в мрака, а по нея пробягваха тръпнещи вълни, сякаш тялото му се гърчеше отвътре. От главата му се спускаха златни камшици, които придаваха омайващ вид, но заблудата не трая дълго. Тези нишки бяха мъчителните му инструменти на смъртта. Камшичетата се извиваха като змии, забиваха се в телата и изсмукваха течността им. Всяко тяхно движение източваше живота от телата им, превръщайки ги в безжизнени обвивки. А сега се бяха впили в тялото на майка ми.
— Бягай! — извика някой, преди да бъде прекъснат от собствения си вик.Хората се сблъскваха един в друг в отчаян опит да се измъкнат, но стените ги притискаха в капан.
За момент спрях да мисля. Сърцето ми биеше лудо в гърдите. Исках да изкрещя, но от гърлото ми не излезе звук. Паниката ме прикова. За миг си позволих мисълта, че може би е по-добре да се предам, да оставя всичко и просто да изчезна в нищото. Очите ми се наляха със сълзи, но погледът ми все още беше прикован към златните нишки, впили се в майка ми. Тя лежеше безпомощно, лицето ѝ беше бледо, а тялото ѝ вече не ѝ принадлежеше.
Огледах се за баща ми, но не го видях, а звукът от страданието, което изпитваше майка ми ме удари като мълния. Тя имаше нужда от мен. Нямаше място за колебание и страх. Това беше майка ми. И чудовището нямаше да я има, докато аз дишах. Не! Тя нямаше да умре! Не и по този начин!
Стиснах зъби и събрах всичката си смелост. Въпреки, че ръцете ми трепереха, изкарах оръжието с което разполагах от колана си. Засилих се към бактерхидрата. С един замах прерязах връзката между омайните му пипала и стенещото от болка тяло на майка ми. Златна смес се разхвърча по лицето и дрехите ми, а зловонната миризма на разлагаща се плът се разнесе около стаята, която за малко не ме накара да повърна.
Живият кошмар, изграден от гнилост, изписка пронизително. То се отдръпна за миг, докато тялото му се извиваше в агония, а останалите златни камшици се гърчеха като ранени змии. Въпреки болката, съществото не избяга. Бездънните му черни очи се впериха в мен с нова доза злоба. Тялото му се напрегна готово за атака, а камшиците му се издигнаха във въздуха, готови да нанесат удара си срещу мен. Усетих още по-ясно как гнилият аромат се разпространява около него, смесен с металическия привкус на страх в устата ми.
— М-м-моля те… — промълви майка ми зад гърба му, неспособна да се изправи. – М-м-махай се…
Не можах да разбера дали говори на мен или се моли на чудовището, което нямаше уши да я чуе. Разбирах, че го прави с последните си сили, от любов, но аз вече не бях просто малкото момиче, което искаше да избяга от болката. Бях дъщерята, която щеше да спаси майка си, независимо от цената. Бях готова да умра, но щях да се боря до последния си дъх.
Размахах ножа пред себе си и се подготвих за следващия сблъсък. Макар адреналинът да пулсираше бясно в тялото ми, коленете ми бяха омекнали. Усещах тъпата болка. Бактерхидрата изписука срещу мен и хората в помещението се свлякоха на земята, докато пищяха. Едно от нещата, в които ме биваше, беше мятането на нож. Бран ме научи докато живяхме в земите на простолюдието – водеше ме в гората, където часове наред се упражнявахме, целейки тиквени кратунки. Веднъж дори ми каза, че ръката ми е по-точна от неговата. Но сега… Сега ръцете ми трепереха неудържимо. Бях сама срещу този кошмар.
— Клара! — чух гласа на Бран, а покрай мен прелетя оръжие.
Усетих лъч надежда, когато видях как острието полетя във въздуха със свистене. С точна и мощна сила ножът се заби дълбоко в черната му яма, наподобяваща око. Съществото изписка с ужасяващ стон, гърчейки се от болка, но въпреки това не отстъпваше.
Силата, която усещах до себе си ми вдъхна кураж. Бран ми носеше увереност. Но тогава видях как съществото потръпна и насочи бездънните си очи към него. Не се отказваше. Нямаше да се отдръпне. Последният му отчаян опит беше пред нас – замах, с който искаше да го разкъса. Нямаше да го позволя. Вдигнах ножа и го запратих право в другото му око. Съществото изписка, стрелна се назад, разбивайки прозореца, и изчезна сред хаоса, оставяйки след себе си само звука на разпадащите се стъкла и зловещия аромат на гниещо тяло.
Около мен всичко утихна. Усетих как краката ми се залюляват и едва не паднах, когато Бран ме хвана за ръката.
— Държа те! — погледнах право в очите му преди да ме притисне близо до себе си. Той ни спаси, но битката далеч не беше приключила.
Обърнах се към майка ми. Опитваше се да се изправи на крака.
— Мамо… — приближих се към нея. — Всичко ще бъде наред, почивай сега — но още преди да успея да я върна обратно в леглото, рязък глас прекъсна тишината в стаята.
— Трябва да се действа бързо! — обърнах се назад. В първия момент образът ми се размиваше, адреналинът още пулсираше в слепоочията ми. Разпознах мъжка фигура в дъното на стаята. — Майка ти трябва да се лекува по специални методи и то възможно най-скоро, ако не искаме да я посрещне злощастната участ… или бактерхидрите да се върнат.
Усещах напрежение в гласа му. Очите ми го фиксираха, докато се опитвах да преценя намеренията му. Човекът ме оглеждаше внимателно, а аз несъзнателно изопнах рамене. Облеклото му подсказваше, че не е местен. Приличаше на лекар, вероятно дошъл чак от земите на Ауригония. Тогава всичко се нареди в ума ми. Баща ми го беше извикал да наблюдава майка ми, докато него го нямаше. Сигурно е тръгнал да търси спасение отвъд селото. А щом е стигнал до там, значи наистина не бе останала никаква друга надежда.
Но този мъж… този мъж не търсеше изцеление. Той искаше да екпериментира. Със самия ѝ живот.
— Всичките ви лечения досега нямаха никакъв успех — заявих твърдо аз. — Не за първи път майка ми е тежко болна. Но този път болестта е смъртоносна! Методите ви нито я изцелиха, нито я съхраниха!
— Напротив! — изкрещя докторът. Забелязах, че държи в ръцете си малък стъклен флакон с тъмно зелена течност. — Това е последният ни шанс! Тази корозивна течност ще унищожи заразата, която разяжда тялото ѝ и ще изгори всичко.
Опитваше се да обори думите ми. Очите му блестяха със странна смесица от увереност и страх.
— Клара… — прошепна майка ми. — Той може би има право… Може би да опитаме…
— Не! – отсякох. — Не мога да позволя това! Майка ми не е просто тяло, с което да се екпериментира. Ще намеря друг начин.
Разбирах страховете ѝ. Аз също се тревожих за състоянието ѝ, за живота ѝ. Но с подобна течност се опитваха да лекуват и много други хора от нашето село, които винаги завършваха с фатален край. А и Лира също ме предупреди, когато каза – Не позволявай да ѝ влеят зелената течност… Тя знаеше нещо, което никой не смееше да признае.Бях взела решение. Усещах истината със сърцето си. Лек имаше, но не и тук.
— Трябва да разбереш момиче — изсъска той насреща ми, — тази есенция е много силна. Тя може да спаси живота…
— Или да я убие! — прекъснах го аз и стегнах юмруци.
Бран стоеше плътно зад мен и наблюдаваше. Беше готов да ме защити във всеки един момент. Знаех, че само чакаше знак. Поглед. Но аз бях толкова яростна, че бях забравила за всички други в стаята.
— Искате да изгорите всичко, което е останало от нея, в опит да унищожите болестта! — добавих. — Но аз няма да позволя това. Ще намерим други пътища, с които да опитаме.
Напрежението в стаята се сгъсти, докато погледите ни с мъжа се срещнаха в мълчалива битка. Той беше убеден в своето, но аз не можех да го приема. Не и след като срещнах Лира. Сега знаех, че има надежда — легендите за земите на плодородието, за техните лекове, които лекуват без да разрушават.
Погледнах към майка ми. Тя ме наблюдаваше с неописуем страх в очите.
— Ще намерим друг начин, мамо… — прошепнах аз към нея, а очите ми се напълниха със сълзи. — Няма да те оставя на тази отрова!
Тя заплака. Не знаеше на кого да се довери — на лекарите, които казваха, че няма спасение, но в същото време искаха да я подлагат на експерименти, или на дъщеря си, която не беше виждала от почти година, а сега се появяваше с друга истина, непозната и неясна.
— За мен това е неотложна процедура — възрази докторът. — Нека майка ти сама реши. Ще чакам отговора ѝ възможно най-скоро, защото времето изтича!
Мъжът въздъхна тежко и прибра флакона в джоба си. Усещах как зад тази привидна примиреност се криеше нарастваща ярост. Очите му проблясваха със студена решителност, а устните му се свиха в тънка линия. Без да каже нищо повече, рязко се обърна и с тежки, шумни стъпки, напусна стаята оставяйки след себе си усещане за напрежение и скрита заплаха. Вратата се затръшна с глух звук, сякаш подчертаваше неговото негодувание и агресия към моето решение.
Риданията на майка ми утихнаха. Лира беше спасила нейната от смъртта и ми беше казала как и аз мога да опитам. Но имах нужда от крайното решение на майка си. Трябваше да знам, че тя ще се грижи за себе си, докато ме няма в търсене на природните лекове.
Сякаш прочел мислите ми Бран помоли всички останали да излезнат от стаята и да ни оставят насаме.
— Радвам се, че те виждам — обърна се той към нея. — Ще ви оставя на спокойствие. Всеки има нужда да преосмисли последните часове.
Целуна ме по челото и излезе последен през вратата. Коленете ми започнаха да ме предават. Седнах върху тях на земята, хванала ръцете на майка ми, която определено искаше да живее. Усещах го в погледа ѝ. Само паниката му придаваше замъглен вид, но зад мъглата грееше светлина. Нежно стиснах ръката ѝ.
— Мамо, трябва да ти разкажа нещо — започнах аз. — Срещнах една жена – Лира. Тя живее скрита от всички, от страх някой да не разбере тайните които носи и които могат да променят всичко за нас.
Майка ми се размърда в леглото си и стисна още по-здраво ръцете ми.
— Коя е тя? — попита. — Как може да ни помогне, когато всички са мнение, че краят ми е неизбежен? — погледът ѝ беше объркан, а очите ѝ се изпълниха със сълзи.
— Лира е от тези, за които се разказваха легендите, заедно с легендите за дълголетниците — казах аз. — Тя е намерила пътя към плодородните земи. Там, където има единствено здраве. Те имат знания, които могат да ни изцелят от най-смъртоносни болести. Но сега най-важното е да прмеинеш изцяло на плодове.
Майка ми вдиша дълбоко. Неувереността ѝ можеше да сломи дори най-високата каменна крепост в душата ми.
— Но Клара… — прошепна тя. — Това е невъзможно… Твърде слаба съм. Болестта ме разяжда от вътре. А и не мога да си представя да се храня само с плодове… Как бих могла да живея така?
Самата аз не бях сигурна. Не бях виждала тези земи, нито бях срещала хората живеещи там. Опитвах да се храня с плодове и зеленчуци известно време, но не и само с плодове. И то за твърде кратко, за да потвърдя крайните положителни резултати върху тялото и ума ми. Но определено бях усетила, че има действие — облекчение, стимул за живот, дори наслада. Беше толкова отдавна. Животът ми в земите на Ауригония сякаш заличаваха спомените, но чувството от онези моменти, стоеше все още закоренено в мен.
— Вярвам, че това не са само приказки, мамо — продължих. — Лира е излекувала своята майка със знанията и билките, дадени ѝ от тези земи. Плодовете са я спасили. Трябва да повярваш в това. Знам, че нищо не е свършило още за теб. Можем да опитаме. Да се борим за живота ти без химията, която медицината ни предлага.
— Ами ако не се получи? — попита тя. — Храната цял живот ми е доставяла удоволствие, как да се лиша от нея? Какво ще стане с ресторанта ни? Ами напитката от малцов ечемик, която трябва да пия?
За миг замълчах. Усетих как мускулите ми се напрягат. Ресторантът беше най-малкия ни проблем сега, особено ако се стигнеше до там да няма кой да го управлява. Но си спомних как, още при първото ѝ разболяване, лекарите я бяха посъветвали да пие от газираната напитка по литър всеки ден, ако иска болестта никога да не се върне. Докато преди отпускаше парата само с по чаша, след мнението на докторите почти не започна да се налива с нея. Вече разбирах до където страхът за живот може да доведе човека, но знаех и че не това беше начина за предотвратяване на болестта. Именно лицето ѝ сега потвърждава това — сломено, изтощено, по-болна отвсякога.
— И до къде те докара това!? — изстенах аз. — Ако Лира е права, всичко, което сме яли, освен суровите плодове и зеленчуци, ни е унищожавало бавно през целия ни живот… само ни е отслабвало. Но не е късно да се защитим. Колкото до ресторанта, не си мисли, че в това състояние ще те оставя да работиш. Ще се оправят и без теб.
Исках да почувства истината така, както я усещах аз. Истина, която тепърва щеше да се разкрива пред очите ни. А и наистина трябваше да си почива повече. Да събира сили. Работата нямаше да ѝ помогне. Щеше само да я отдалечи от проблема, но не и да я изцели. А ние нямахме време да бягаме от проблемите точно сега.
— Вече съм толкова изтощена…. — прекъсна мислите ми тя. Надеждата в мен бавно умираше. Но познавах майка си – тя не беше жена, която се предава лесно.
— Толкова лесно ли се примиряваш със съдбата си? — попитах.
Въпросът ми отприщи нещо в нея. Животът ѝ, оставен в ръцете на лекарите още при първото ѝ заболяване, едва не я уби. Погледите ни се срещнаха. В нейния се виждаше как цял живот беше посрещала трудностите с гордо вдигната глава, препятствията – с безстрашие. И сега не беше различно. Трудността я имаше. Препятствието също. Но решението дали отново ще остави живота си в чужди ръце, или ще се пребори сама, си беше само нейно. А тя вече знаеше до къде я беше довело първото.
След миг мълчание тя отвърна:
— Ще ти се доверя, Клара… Не искам да ви загубя. Кажи ми какво трябва да направя?
Сълзите се стекоха по лицето ми. Надеждата, която току-що бях погребала, отново заби с тласъци в гърдите ми. Прегърнах я. Тя щеше да живее. Просто трябваше да започнем отнякъде.
— Аз ще бъда до теб — прошепнах притисната в бузата ѝ. — Ще започнем заедно. Ще ядем само плодове. Каквито намерим в гората, докато търся останалите целебни треви. Ако това ще ни убие, ще умрем заедно. Но аз вярвам, че това е нашият шанс.
— Клара… — тя ме погледна съсредоточено. — Ако вярваш в това и аз ще опитам. Нищо друго така или иначе не ми остава.
— Аз също ще се включа! — Бран тъкмо влизаше в стаята, когато вяло се усмихна. — Охолният ни живот в земите на Ауригония не се отразиха най-цветущо и на моето състояние.
Никога не беше се оплаквал досега, но имах известни подозрения, че казва истината. Тишината, тежка от несигурността и тревогите ни, беше сгъстила въздуха, но стаята успя да се стопли с лъча надежда. Майка ми, въпреки умората и преживяното току що, се усмихна с благодарност когато видя, че няма да преминава през всичкото това бреме сама. Не исках да мисля за най-лошото. За бъдещето, което може да се изплъзне от ръцете ми.
— А баща ми? — попитах аз.
— Замина да търси помощ, дори да знаеше, че е безсмислено… — каза тя. — И без това не можеше да ме гледа в такова състояние.
Кимнах. Не бях съгласна, че я е оставил сама. Ако не бяхме дошли навреме можеше никога повече да не я види. Но причината оправдава постъпката му, нали? До последно и той като мен търсеше начини да ѝ помогне. Да я спаси.
Знаех, че трябва да се насоча към плодородните земи, където растат лечебните треви. С тях шансът да подкрепим организма ѝ и да допринесем за изцелението ѝ, се удвояваше. Ако можех да намеря нещо, което да я укрепи и облекчи болката ѝ, бях готова да го сторя, независимо от бурята от противоречия, която връхлиташе сърцето ми. Страхът от пътуването към непознатите земи, опасностите, дебнещи зад всеки ъгъл, но и решимостта – всичко това се преплиташе в мен. Така беше направил и баща ми. А сега и аз щях да го направя. През това време Бран щеше да остане до майка ми. Единствено на него можех да разчитам да я пази. Той беше готов да я защитава, докато аз издирвах билките и докато баща ми търсеше друг лек извън нашите земи.
Страхът продължаваше да шепне, че не съм готова, но нямах избор – трябваше да тръгна и то сама
K.E.Manasse — author, detox specialist
