Глава 2
Градът блестеше като мираж, обгръщайки всяка улица и сграда със сияние. Небето над него грееше в топли нюанси на злато и розово, без нито един облак, който да помрачи видението. Всеки ъгъл беше съвършен.
Вървях сред улиците над които въздухът бе наситен с примамлив аромат, който приканваше към едно единствено действие — да ядеш. Да поглъщаш безкрайно. Всеки ден ядях от месото, което носеха обляно в собствената му загниваща кръв. Считаше се за лукс, но за мен то оставяше след себе единствено гнил вкус. След него винаги усещах още глад, който не можеше да бъде утолен. Глад, който се раждаше не в стомаха, а в ума ми. Разпространяваше се из вените и обсебваше сетивата ми, докато реалността се размиваше в златна мъгла от желание и зависимост. По венците ми отдавна се бяха образували язви, а по вътрешната част на зъбите – черни налепи. Храната, която би трябвало да ми дава сила, ме разрушаваше. Изглеждаше цветна, но когато я вкусиш, тялото оставаше гладно. Ситостта беше само измама, като изкуствено нарисувана усмивка върху порцеланова кукла. Хедър често оприличаваше подобна кукла на зловещ клоун. Моята усмивка сега изглеждаше по същия начин – разпадаше се. Сякаш ставах част от нещо обречено.
Аурианите не познаваха тази слабост. Те се отличаваха с неземна красота и завидна издръжливост. Кожата им беше обсипана с фини златни люспи в областта на рамената, които проблясваха при всяко тяхно движение, създавайки илюзията, че светлината блика отвътре. Излъчваха власт, грация, безупречност. Движеха се с такава лекота, че можеше да ги сбъркаш с благородници — сякаш светът им принадлежеше. Но истинската им сила не беше в красотата, а в контраста между тях и онези, които владееха — хората от простолюдието, които превръщаха в свои слуги. Те не просто ги управляваха, а ги пречупваха. Достатъчно беше да погледнеш улиците, за да разбереш истината. Зад почти всеки Аурианец стояха по двама души от простолюдието. Различаваха се по един прост детайл — винаги сведени глави. Никога не вдигаха поглед. Никога не гледаха в очите.
Калиас ни беше предупредил как да се държим. Той беше сред приближените на Хелиос, а владетелят винаги поощряваше верните си слуги. Трябваше да се впишем, ако искахме да не ни третират като част от нисшите. Да се усмихваме, да присъстваме на всички пиршества, да се държим така, сякаш вярваме не в Боговете, а в изцелението на бокала. Спазвайте правилата — беше казал, — и ще се радвате на неземни блага. И хората го правеха. Ние го правехме.
Движих се напред по улицата, а очите ми блестяха от привидно блаженство, сякаш живеех в непрестанен екстаз. Никой обаче не виждаше сенките, които пълзяха иззад кулисите на този рай. Не забелязваха, че пътеките облицовани със злато не отразяваха светлината, а я поглъщаха. Твърде съвършено, за да е истинско. Съзнанието ми беше напълно завладяно от илюзията. Това се подсилваше с всяка отпиване от напитката в бокала. Гласовете, които шепнеха сладки обещания, обгръщаха ума ми като кадифе, потапяйки го в дълбок унес.
С всяка нова хапка осъзнавах – вече бях част от тази система. Очите ми се затваряха бавно под тежестта на лъжливото щастие, а реалността се размиваше в златен сън. Бях забравила коя съм в действителност. Разликата между мен и Аурианите обаче ставаше все по-очевидна, когато спирах да пия от бокала. Аз гниех. Те сияеха. Но повече не можех да поема от плътната течност с метален вкус. От месеци не бях докосвала напитката. Еликсир, който обещаваше да ме превърне в една от тях и ми предлагаше да изгния сред златните им улици. Зад горчивата му сладост се криеше истина, която никой не искаше да види. Но аз виждах. Градът се носеше във вихъра на удоволствието, сляп за съдбата си. Но истината не можеше да остане скрита вечно. И краят… той дебнеше зад ъгъла. Усещах го. Твърде силно.
Докато минавах покрай Златния парк пълнен с малки, кокетни заведения огласяни от престорен смях, парещата болка между краката ми отново се обади. Независимо от вкусната храна, неспирните забавления и обещанията за крепко здраве, осъзнавах ужасяващата истина — отново не бях имала кървене, и то от половин година. Едва сега разбирах защо и желанието ми за Бран беше угаснало. Кървенето ми беше спряло малко след като дойдохме тук. Всичко отиваше по дяволите. Крайниците ми бяха ледено студено, въпреки топлината на въздуха. Зрението ми се замъгляваше. Откакто спрях да пия ежедневно от бокала, тялото ми се разпадаше.
В далечината дочух гласа на сестра ми, който за миг разсея тревогите ми. Хедър обичаше това място. На нея не личеше то да ѝ носи някакъв дискомфорт. Чувстваше се като у дома си и все повече заприличваше на Аурианите. Не ми трябваше усилие, за да разбера темата на разговора с приятелката ѝ. Знаех, че мислите им летят в свят, който няма нищо общо с моя. Но какво можех да им кажа? Сега аз самата живеех тук, заедно с тях.
Наместих роклята по гърба си — подарък от майка ми — и се запътих към слънчевата пейка поставена под най-красивата златна арка в града. Изваяна от блестящ златист метал, обрасла с бръшлян, който се виеше по гредите над нея, единствено тя ме караше да усещам топлина и покой. В силуета ѝ имаше нещо, което ми напомняше за беседката в градините на дома ми. Там, в земите на простолюдието, където може би всичко беше по-трудно, но истинско.
Крачките ми се ускориха, водени от тази необяснима връзка между двете места. Седнах на пейката и затворих очи, оставяйки се на усещането. В съзнанието ми изплуваха образи от дома — ароматът на пръст и малини, тежкият въздух след летен дъжд, гласовете на досадните съседи. За чуждите очи нашата земя беше само прах и камъни. Но когато прокарвах длан по повърхността ѝ, тя топлеше като живо сърце. Ние знаехме как да слушаме дишането ѝ, докато в този град никой не се навеждаше да чуе.
Спомних си дните на глад, дните на плодове и зеленчуци. Дните, в които пишех стихове, а после ги припявах с неуверен тон. Думите излизаха от мен естествено, като дъх, без усилие, независимо че бяха провокирани единствено от болка. Не помнех кога последно съм изпитвала желание да напиша нещо. Ка моли да го изпея.
Липсваше ми.
— Клара! — Сестра ми стоеше пред мен, когато отворих очи. В душата ми нахлу студ, сякаш присъствието ѝ беше само сянка на онова, което бях оставила зад гърба си. Истинския ми живот.
Блясъкът на тези земи, сиянието на хората със златни кожи – всичко това изглеждаше толкова съвършено. И въпреки това копнежът по дома, с всичките му несъвършенства, които можех да променя, бе по-силен от всичко, което този град можеше да предложи.
— Какво правиш? — попита тя. — Да не би да се опитваше да пееш на слънцето?
Хедър намести бижутата по ръцете си докато ме гледаше с лека усмивка. Дали наистина не бях затананикала без да се усетя? Едва ли.
Загледах се в гривните ѝ и усетих как в мен се надига съжаление. Златото ѝ носеше онзи привиден чар, но животът тук придаваше на тялото и думите ѝ излишна помпозност. Всяко изречение звучеше сякаш идва от някой, който се смята за нещо повече. Всяко движение изглеждаше превзето. Не я съдих. Тази среда замъгляваше съзнанието ѝ, превръщаше я в нещо различно от сестрата, която помнех. Тази, която някога пееше заедно с мен в цветните полети сред земите ни, докато правехме венци. И все пак я обичах. Исках най-доброто за нея, така както родителите ни искаха най-доброто за нас. Бяха ми заръчали да я пазя. Да я наблюдавам. Но как можех да я спася от свят, който самата тя не искаше да напусне?
Вдишах дълбоко и се изправих. Няколко листа от бръшляна се отделиха от гредите над мен и се спуснаха върху мястото, където току-що бях седяла. Усетих изненадващ импулс да докосна гладката им повърхност, но не го направих. В същия миг хладък полъх прелетя от юг. От земите ни.
— Усети ли това? — попитах аз. Сестра ми просто се взираше в мен без да отговори.
Прехвърлих мекия памучен шал върху заголеното си рамо и я хванах под ръка. Без да бързаме, поехме надолу по улицата. Светлината, която обгръщаше сините ѝ очи, почти заличаваше естествения им цвят. Очите на майка ми, помислих си аз. Дълго време се чудих на пъстро-кафяви си очи, чужди сред семейството ми. Баща ми, бабите и дядовците ми — никой не ги беше наследил. Така и не разбрах защо моите бяха различни.
— Къде пак си се замислила? — попита тя, явно забелязала втренчения ми поглед в нея.
Аз. Все аз мислех и размишлявах. Светът около мен се носеше в златния си унес, но аз бях различна. Тук никой не би ме разбрал. С времето се научих да си бъда самодостатъчна, да пазя мислите си като скъпоценности, достъпни само за мен. Следвах съветите на мъдреците, които откривах в книгите — може би единствената в тези земи, която го правеше.
— Мислех си за героинята в последната книга, която прочетох — казах аз. Жестът с повдигане на веждата ѝ ми показа, че ме слуша внимателно, дори когато изглеждаше заета да обхожда всеки подминаващ ни аурианин. — Тя дълго се е лутала, преди да разбере, че домът ѝ не е просто място. Че можеш да се чувстваш изгубен дори когато си заобиколен от разкош.
Хедър избухна в смях.
— И къде би отишла твоята героиня, ако можеше да избира? — каза тя.
Не отговорих веднага. Тя знаеше, че тази героиня не съществува. Знаеше, че говоря за себе си. Замислих се. Къде наистина? Назад — в познатия, но изпълнен с мъка свят? Или към непознатите земи от легендите? А може би в далечните страни отвъд моретата? Възможно ли беше изобщо човек да избере?
— Там, където може да диша свободно — отговорих накрая.
Сестра ми се усмихна едва доловимо. Зачудих се дали и тя се е замисляла за това? Дали се сеща за онзи дом, който вече ѝ изглеждаше толкова далечен? Съмнявах се. Тя не се тревожеше за такива неща. Просто Хедър понякога… се потапяше твърде дълбоко в обкръщаважаща я илюзия. Тя имаше добро сърце, но не желаеше да мисли за себе си като за част от простолюдието.
Продължихме да се взираме в тълпата пред себе си. С едно бързо движение Хедър изпъчи гърдите си напред, но не изпускаше разговора. Това ѝ придаваше финес, почти аристократична осанка. Наистина приличаше на Аурианите. И макар да бяхме толкова различни, това не ме спираше да ѝ приготвям пищни трапези, когато идваше на гости. Тя също ме гощаваше с грижа и любов. Не ме спираше и да ѝ предлагам напитката от бокала – сякаш ако не го направех, щеше да пропадне в мрака от който нямаше връщане. Както се случваше с всеки друг, който отказваше да пие този еликсир. Също като мен.
Но книгите… почти забравените легенди… и Бран… те ме връщаха в реалността. След всяка истерия, след всяко пропадане в бездната на мрачното ми подсъзнание, Бран беше този, който продължаваше да ми подава ръка. Знаех, че напитката и целият ми начин на живот тук ме унищожаваха бавно. С времето най-сетне и той се съгласи да не пия повече от бокала, ако не желая. Може би дори беше съжалил, че ме караше да го правя против волята ми. Може би виждаше отново болката в очите ми. Каквото и да беше, ми забрани да говоря за това с когото и да било. За да разсея мрачните си мисли, излизах навън при всяка възможност. Независимо дали слънцето грееше ярко или вятърът виеше под сивото небе. Днес имах късмет – слънчевите лъчи галеха улиците и правеха златния град още по-ослепителен.
— Ще дойдеш ли с мен до пощата? — попитах Хедър. — Чакам писмо от майка ни.
— Добре — каза тя. — И без това ми е по път, после ще обядвам с приятели.
Не се изненадах. Всяко събиране около маса, бе добре дошло. Тя само това и чакаше. А всяка дума против тези събирания или против хората които присъстваха там, се посрещаше с присвит поглед и тънко прикрито пренебрежение.
Изправих гърба си подравнявайки се с нея и я погледнах безизразно, но с едва забележима усмивка на устните. Родителите ни все още живееха в земите на простолюдието. Дълги години след като баща ни беше част от Ауригония, с всичките си привилегии и власт, животът му се сгромоляса в един-единствен миг. Хубавото беше, че именно тук срещна майка ни. Съдбата ги събра на грандиозно събитие, организирано от самия Хелиос – пиршество, предназначено да забавлява аурианите. Майка ми танцуваше в балетния състав, а когато баща ми я видя, всичко друго загуби значение.
Спомням си онзи кошмарен ден, когато градските служби нахлуха в дома ни и го извлякоха навън. Тогава всичко се промени. Един донос беше достатъчен, за да загуби цялото си богатство, титла и позицията за секунди. Приятел го беше предал. Заради пари. Враждата между тях прерасна във война, която грозеше баща ни със затвор. Така той беше принуден да направи своя избор – остави всичко зад гърба си и изгради нов живот сред простолюдието. Без богатство, но свободен.
Там започна и моят истински живот. Запознах се с Бран, а той ме прие с всичките ми слабости и болки — белези от живота в Ауригония, които дълго носех със себе си. Спаси ме с любовта си. Беше видял душата ми зад златната маска поставена още от раждането ми в тези земи. Тогава разбрах, че удобствата на материалния свят не могат да заместят любовта и спокойствието, които носим в сърцето си. Нито могат да привлекат здравия дух в здравото тяло — нещо, което и аз все още нямах.
От двете ни с Хедър, сякаш тя по-тежко преживя загубата на богатството му и положението му сред обществото, но не след дълго, когато успя да се върне в Ауригония всичко се върна на мястото.
— Ако искаш изчакай тук на слънце — казах аз, докато се вглеждах в бялата ѝ кожа. Имаше нужда от истинското злато на слънцето. — Аз ще вляза да проверя за писмото.
Хедър кимна, а аз се насочих към вратите на сградата. Имах лошо предчувствие. Последният път, когато видях майка ни, нещо в погледа ѝ ме притесни. Красотата ѝ бавно гаснеше, а килограмите, които натрупваше, вместо да я правят по-силна, само я състаряваха. Под гладката ѝ кожа тежаха повече години, отколкото трябваше.
Макар да се вярваше, че в нашите земи няма достатъчно храна, истината беше друга. Храна имаше, но тя беше отровна. Пълна с химиикали, които разяждаха телата ни отвътре. Дълбоко в себе си знаех, че това не е просто случайност. Това беше част от плана на Аурианите – да направят земите си единствения източник на привидно по-качествена храна, която уж дава енергия на хората. Но с времето натрупвайки се в организма, тази храна караше силите постепенно да се стопяваха. Така всички неизбежно се насочваха към бокала. Бокалът, който беше привилегия само за избраните, а за всички други – непосилно скъпа надежда. Трябваше да плащат жестока цена, за да се доберат до него и да се почувстват поне за миг малко по-добре. И накрая отново да се върнат в ада.
Изтласках натрапчивите мисли, които ме накараха да стисна ръцете си в юмруци, и отворих пощенската кутия. Погледът ми падна върху писмото. Може би ми пише, че живее прекрасно. Щастлива е и иска да ни дойде на гости, опитах се да се убедя.
Майка ни почти никога не се оплакваше. Дори когато се разболяваше, никога не приемах, че може да е нещо по-сериозно от настинка. Винаги съм я смятала за силна жена. Тя това и показваше. Никога не разкриваше чувствата си. Беше жена, която посвещава по-голямата част от живота си на работата, а не на семейството, и просто нямаше време да бъде болна.
Излизах навън разпечатвайки писмото. Хедър дори не се опита да помръдне. Най-накрая беше сключила примирие със слънцето и дори не отклони поглед. Просто ме остави да прочета писмото и после да ѝ кажа всичко – с една единствена дума. Но точно тази дума ме накара да покрия устата си с ръка. Краката ми изтръпнаха.
— Какво има? — Хедър пристъпи към мен и надникна над страницата. — Хайде, кажи ми, че ме напрягаш.
Но аз мълчах. Не знаех дали да ѝ споделя. Дали беше готова да чуе това, което щях да ѝ кажа. Сестра ми отдавна ме беше убедила, че не се чувства по-малката. Постоянно ми показваше, че се чувства особено огорчена от факта, че я държа настрана всеки път когато става дума за проблеми.
— Майка ни умира… — думите се изтръгнаха от мен като отрова.
— Какво? — Хедър впери огромните си синьо-бели очи в мен. Гласът ѝ най-сетне прозвуча с интонация, която рядко долавях в нея. Показваше някаква емоция.
За миг слънцето спря да ме топли, въпреки че стоях точно под него. Напрегнах се, когато вниманието ѝ се съсредоточи върху писмото в ръцете ми. Треперещите ѝ пръсти, завършващи с изящен маникюр, го поеха и го разгърнаха отново.
— Пише, че ѝ остава най-много месец живот… — казах аз, преди да е започнала да чете. — Лекарите казват, че няма лек. Паразитите са се превърнали в армия от твърди камъни, които са плъзнали из цялото ѝ тяло…
— О, Боже… — въздъхва тя.
— Въпреки това ѝ предлагат да се подложи на лечение с киселина, с която са опитвали да лекуват хората от простолюдието в тежко състояние — добавям. — Но… никой не е оцелял след нея.
— Какво ще правим? — очите ѝ пробягаха по лицето ми, сякаш търсеше в погледа ми някой мъдър абзац от книгите, които изучавах. Но главата ми беше празна. А сега паниката ме задушаваше.
За миг се вкопчих в единственото, което си спомних – легендите. Земите на дълголетниците. Хората, които никога не се разболяват, които познават тайните на здравето и живота. Но това бяха само приказки… нали? Сама бях тръгнала по този път. Бях усетила промяната, лекотата, яснотата. До един момент… Прочистването ме беше изтощило до краен предел. Бран се уплаши. Аз също. Не стигнах до пълното изцеление, за да кажа със сигурност, че ефект имаше. Това беше и причината да сме тук сега.
— Трябва да намеря Бран и да тръгнем веднага към дома — вдигнах поглед към синьото небе, а слънцето освети мокрите ми очи.
— Ще дойда с вас — каза Хедър.
— Не, моля те, остани — отвърнах. — Отдавна не сме минавала по тези пътища, не знам каква опасност ни чака в горите. Ще съм по-спокойна, ако не мисля и за теб сега.
Хедър беше готова да спори, но след като се замисли, думите ѝ показаха мъдрост.
— Разбрах. Просто моля те… кажи на мама, че я обичам.
Видях в сините ѝ очи страх, но и решителност Насилих се да се усмихна. Не ѝ позволих да види страха и в моите очи. Бях твърде малка, когато се налагаше да гледам сестра ми сама у дома. Това ме беше направило прекалено отговорна към нея. Знаех, че би се справила с всичко и сама, но не можех все още да приема, че е достатъчно пораснала. Надявах се поне да разбира, че я обичам и че ме е грижа за нея.
Прегърнах я и запрепусках надолу по улицата, когато зад гърба си чух чужд глас.
— Какви пак ги е замислила налудничавата ти сестра? — беше приятелката ѝ Хризанта. Една от лъскавите, златни ауриани по рождение.
— Млъквай, Хриза! — отвърна ѝ Хедър.
Усмихнах се едва доловимо. Да, определено можеше да се оправя и сама.
— Пази се! — думите ѝ бяха насочени към мен. Последните които чух.
Не посмях да се обърна. Просто вдигнах ръка в бърза раздяла и оставих сълзите да текат. Без да чакам други думи, потънах в мислите си.
Сега имах нужда единствено да видя Бран…
K.E.Manasse — author
