Какво ни дават бягането и ходенето?
Ходене, бягане, свеж въздух и онова особено състояние, в което тялото постепенно намира собствения си ритъм. Движението не е просто физическо натоварване — то е един от най-естествените начини човек да поддържа жизнеността, тонуса и връзката със собственото си тяло.
За да бъдем здрави, имаме нужда от движение. Движението е живот. Но наред с него имаме нужда и от радост — от способността да преодоляваме продължителното чувство на потиснатост, страх и вътрешно напрежение.
Човешкият организъм не е създаден за постоянно обездвижване. Когато се движим, работят сърцето и белите дробове, активират се мускулите, стимулира се кръвообращението и се променя дори психическото ни състояние. Понякога една продължителна разходка може да направи за усещането ни за жизненост повече от часове, прекарани в опити просто да си „починем“.
Не е необходимо началото непременно да бъде бягане. За човек, който дълго време е водил заседнал начин на живот, ходенето може да бъде първата крачка. Може да се започне с 20–30 минути и постепенно времето да се увеличава според собствените възможности. За някого това с времето ще означава час, за друг — два, а хората, които обичат дългите преходи, могат да стигнат и до няколкочасово ходене.
По-важен от конкретното число е принципът: продължително и спокойно движение, което позволява на тялото постепенно да изгради издръжливост.
Когато ходенето постепенно се превърне в бягане
Бягането поставя в движение почти цялото тяло. Дишането става по-дълбоко и учестено, сърдечната дейност се ускорява, мускулите работят активно, а при редовно практикуване организмът постепенно се приспособява към натоварването. С времето могат да се подобрят издръжливостта и работоспособността, а за много хора редовното движение се отразява положително и върху настроението.
Не е необходимо обаче да се започва с километри. Дори 500 метра спокойно бягане могат да бъдат начало, последвани от ходене и отново кратко бягане. Постепенно дистанцията може да стане километър, два, три или повече.
Същото се отнася и за времето — първоначално 10–20 минути могат да бъдат напълно достатъчни, а с натрупването на издръжливост продължителността постепенно да се увеличава.
Бавно и без насилие над тялото
Една от най-големите грешки е движението да се превърне в наказание. Не е необходимо да се тича бързо. Ако в началото темпото на бягане е почти толкова бавно, колкото ходенето, в това няма нищо лошо. По-важно е движението да бъде спокойно и меко и човек да може постепенно да намери собствен ритъм. Има огромна разлика между усилието, което развива тялото, и постоянното насилие над него.
Именно затова няма смисъл всяко излизане да се превръща в състезание с часовника, километрите или другите хора. Движението трябва да носи и радост. Когато човек непрекъснато се насилва, той губи едно от най-ценните неща в него — удоволствието да усеща собственото си тяло живо.
Ходенето не е „по-малко“ движение
Не всеки може или иска да бяга. Особено при човек, който е бил обездвижен дълго време или усеща, че организмът му все още не е готов за по-интензивно натоварване, ходенето може да бъде прекрасен начин да започне. Важното е то да бъде действително движение — не просто няколко крачки между ежедневните задачи, а време, отделено специално за вървене.
При по-продължителното непрекъснато ходене постепенно се случва нещо интересно: тялото намира своя ритъм, дишането се успокоява, мислите започват да се подреждат и самото вървене се превръща в преживяване. За един човек това могат да бъдат 40 минути всеки ден, за друг — по-дълга разходка през ден или няколкочасов преход от време на време. Не е нужно всички да следват една и съща формула.
Сутрин, когато светът още е тих
Едно от най-красивите времена за движение е ранната сутрин, около изгрева. Въздухът е прохладен, светлината постепенно се променя, птиците се чуват по-силно, цветята и тревата носят своите аромати, а светът все още не е погълнат от ритъма на деня. Тогава бягането или ходенето могат да престанат да приличат на тренировка и да се превърнат в своеобразен ритуал.
Свежият въздух, слънчевата светлина, зеленината и усещането за пространство са част от преживяването на движението.
Бягащата пътека у дома може да бъде практична алтернатива в студено или лошо време, но когато е възможно, поне част от движението си заслужава да остане навън — там, където човек действително усеща природата около себе си.
Особеното състояние на продължителното движение
Когато човек постепенно изгради издръжливост и започне да се движи по-дълго, може да настъпи един особен момент. Първоначалното усилие намалява, движенията стават ритмични, дишането намира своя темп и вниманието престава да бъде постоянно насочено към всяка следваща крачка. За някои хора това е една от най-приятните части на бягането.
Понякога усещането е почти медитативно — сякаш тялото продължава само, а умът постепенно утихва. Именно тогава движението може да престане да бъде просто „спорт“. Появява се лекота, вътрешно спокойствие и особено усещане за сливане със средата.
Природата вече не е фон на тренировката, а част от нея.
А ако по време на бягане ни стане лошо?
Нормално е при физическо натоварване човек да се задъха, да почувства умора или да установи, че избраното темпо е прекалено високо. Също така може да го заболи главата, тила или гърдите.
В такъв случай може да се забави, да се премине към ходене и да се даде възможност на организма да се успокои. Постепенното натоварване е много по-разумно от опита още в началото да се преминат дистанции, за които тялото не е подготвено.
Но има разлика между обикновената умора и тревожния симптом. Чувство за припадък, силно замайване, необичайно затруднено дишане, внезапна силна болка или друго рязко влошаване не трябва да се приемат като доказателство, че „бягането си върши работата“. В подобна ситуация натоварването трябва да бъде прекратено и при необходимост да се потърси помощ.
Да слушаме тялото си не означава нито да се отказваме при всяко усилие, нито да пренебрегваме предупредителните му сигнали.
ЛИЧЕН ОПИТ
Когато тялото ми ме върна към движението
Лично аз започнах да тичам сравнително късно. В един момент се оказа, че едното ми стъпало е с паднал свод, а другото е нормално — нещо, което тогава дори не знаех. Появиха се различни болки, а проблемът с коляното стигна дотам, че в един период не можех да се изправя нормално от клекнало положение. Докато живях в Испания, ми направиха ядрено-магнитен резонанс и ми казаха, че имам износен хрущял като на 70 годишна баба. Получих и препоръка да не тичам.
След като се върнах в България, потърсих допълнителна помощ. Разбира се, тогава още не знаех за методите на д-р Морс и за киселинната страна на химията, която вкарваме в тялото си и тя на свой ред носи възпаление. Доверявах се единствено на това, което ми казваха „авторитетите“.
Бяха ми предписани силни лекарства, които не понесох добре и бързо ги спрях, а за стъпалото ми препоръчаха ортопедични стелки с обяснението, че ще трябва да ги използвам до живот. Носех ги известно време и спрях да тичам и да се движа като цяло. Именно този период обаче беше един от онези, в които се чувствах най-зле. Липсваше ми движението и имах усещането, че трябва да започна да се грижа за тялото си по съвсем различен начин.
Започнах да търся информация, да работя върху психическото си състояние и постепенно включих различни практики, които допълваха моето облекчение — самомасаж, упражнения за стъпалата, гърба, таза, врата и шията, както и други разтягащи упражнения.
В един момент реших отново постепенно да започна да тичам. В началото коляното понякога напомняше за себе си, но продължих внимателно да наблюдавам тялото си и да работя върху движението си. След като завърших обучението си като Детокс Специалист, мога да кажа, че това на което ни учи д-р Морс е следното: твърде голяма киселина в тялото = болка.
Когато промених начина си на живот, с времето забелязах промяна. Сводът на стъпалото ми вече не изглеждаше по същия начин, а проблемите с коляното, които преди ме измъчваха, не се върнаха в същата сила. Спрях да използвам ортопедичните стелки и продължих да се движа. Единственото, за което съжалявам, е, че тогава не съм направила снимка на стъпалото си, за да мога днес да сравня визуално състоянието му преди и след този период и да ви покажа нагледно.
Това е моят личен опит и не означава, че само бягането лекува паднал свод, възстановява увреден хрущял или че друг човек трябва да постъпи по същия начин при подобен проблем.
За мен обаче преживяното остави един много важен урок: когато влагаме време, внимание и постоянство в тялото си, започваме да изграждаме съвсем различна връзка с него.
Когато движението се превърне в начин на живот
Когато човек започне да се грижи по-съзнателно за себе си, понякога открива, че начинът му на живот вече се различава от този на хората около него. Много хора са толкова изморени от ежедневието, че при предложението да излязат да ходят или да потичат първата реакция е: „Цял ден работя и тичам по задачи — само спорт ми липсва.“ Това е напълно разбираемо. Когато сме изтощени, инстинктивно свързваме почивката с неподвижността.
И все пак физическото движение и ежедневното изтощение не са едно и също. Разходката сред природата, спокойното бягане или друг вид движение, който ни носи удоволствие, могат да имат съвсем различно усещане от напрегнатото препускане между задълженията. За някого това ще бъде бягане, за друг — плуване, колело, градинарство или дълъг преход.
Важното е да се намери онова движение, след което човек усеща повече живот в себе си, а не по-малко.
Движението не трябва да бъде наказание
Не е необходимо всички да станат бегачи. Не е необходимо да се тичат определен брой километри, да се поставят рекорди или часовникът да се превръща в съдия на собственото здраве. Тялото има нужда от движение, но то може да има много различни форми. Най-добрата е тази, към която можем да се връщаме отново и отново.
А когато човек открие своя ритъм, понякога идва онзи особен момент, в който краката продължават да се движат, дишането става спокойно, мислите утихват и за известно време всичко изглежда наред.
Тогава движението вече не е задача от списъка за деня. То е среща със собственото тяло, с природата и с усещането, че сме живи.
Може би точно затова казваме толкова просто: движението е живот.
Кристина Манасиева
Важно
Материалът има образователна и информационна цел, а разделът „Личен опит“ описва индивидуално преживяване на автора. Текстът не представлява медицинска диагноза, лечение или индивидуална тренировъчна препоръка. При заболяване, травма, продължителна болка или съмнения относно подходящото физическо натоварване е препоръчителна консултация с квалифициран специалист.
