Когато ни завиждат: как да не поемаме чуждата злоба?
Завистта боли. Особено когато идва от човек, когото познаваме, обичаме или сме допуснали близо до себе си. Но духовното знание предлага един необичаен поглед към подобни отношения: вместо да отвръщаме със същото, да приемем случващото се като изпитание и възможност за вътрешно очистване.
Да ти завиждат е болезнено и може да означава, че за теб е настъпил момент, в който трябва да преминеш през изпитание. В крайна сметка трябва да усетиш, че хората, които ти завиждат, всъщност са поели една особена роля в живота ти.
Ще ви разкажа една история — история, която е важна за всички нас. Когато някой ни обижда или по друг начин усещаме неговата завист, трябва да разберем, че този момент има значение за нас, защото според духовното разбиране този човек започва да „изяжда“ нашите грехове. Прави ни по-чисти и възвишени.
Отпуснете се. Разберете, че той взима върху себе си част от вашите грехове. Това е негов избор, негово желание. Да се отпуснеш означава да позволиш на болката да се прояви. Нека бъде там. Тя ти е нужна и може да ти бъде полезна. И едва след това ще можеш истински да простиш на този човек.
Когато някой ти причинява болка, невинаги можеш веднага да му пожелаеш всичко хубаво. Понякога имаме нужда от по-възвишен духовен живот, за да достигнем до състояние, в което неприятните думи вече не ни удрят директно в сърцето.
Понякога имаме нужда и от присъствието на по-възрастни и духовно развити хора, които могат да ни помогнат да преминем през подобна ситуация — докато не настъпи моментът, в който, каквото и да казват другите, в сърцето си ще усещаме освобождение и лекота.
Завистта приковава човека към онова, на което завижда
Завистта приковава към себе си. И човек има два варианта — или също да започне да мрази тези хора и да им завижда в отговор, или да се научи да приема дори критиката, която идва със злоба.
Защото, когато две кучета лаят едно срещу друго, в един момент кой може да каже кое е започнало първо да джавка?
Можем да изберем друг път:
„Нека ме критикуват. По този начин чистят сърцето ми. Нека аз стана по-добър.“
Разбира се, когато някой непрекъснато ни критикува със злоба, усещането е за несправедливост. Защото, ако действително искаш да научиш човека на нещо, кажи му го с любов. Тогава той, ако пожелае, ще се научи. Злобата рядко поправя човека.
Притчата за царя и оборския тор
Историята е следната.
Един много възвишен свещеник дошъл в дома на царя. Притежавал мистични сили, преминал през цялата стража и стигнал чак до покоите му. Когато застанал пред царя, протегнал ръце и казал:
— Дайте ми милост.
Царят го погледнал и си помислил: „Ти луд ли си? Каква милост? Къде мислиш, че се намираш?“ И решил да му даде урок.
Извикал своите подчинени и им наредил да донесат пресен оборски тор.
— Гладен ли си? — попитал царят.
— Гладен съм. Нека хапна нещо — отвърнал свещеникът.
Тогава царят му дал пресния оборски тор. Гладният човек го изял с голям апетит пред очите му, а след това казал:
— Благодаря Ви за грижите. Вие сте нашият цар и аз толкова Ви обичам заради грижите, които полагате за нас.
Тогава царят разбрал, че нещо не е наред. Пред него стояла възвишена душа, която била приела с любов неговото оскърбление.
Същата вечер царят легнал да спи и сънувал странен сън. Пред него застанал представител на Ада и му казал:
— Този човек е десет пъти по-възвишен от теб. Ти го оскърби и сега ще трябва да изядеш многократно пресен оборски тор. Яж!
Стражите го хванали и го принудили да изяде всичко.
Царят се събудил ужасен. Но когато отново заспал, сънят продължил — трябвало да изяде още от останалия оборски тор. И така отново и отново.
След три безсънни нощи царят отишъл при своя наставник:
— Слушай, не мога повече така! Три вечери не съм спал. Не мога да ям този оборски тор всяка нощ. Какво да правя?
Наставникът му казал:
— Има начин. Смени дрехите си. Преоблечи се като обикновен човек и отиди при някого от селото. Започни да критикуваш себе си: „Нашият цар е нещастник.“ Когато човекът се съгласи и започне да те ругае, отпусни се и не го приемай като оскърбление. Тогава той ще започне да изяжда част от твоя оборски тор. После отиди при друг човек и отново започни да критикуваш „царя“. Нека и той каже: „Да, той е пълен некадърник. Нашият цар не става за нищо.“ Така всеки следващ ще изяжда по малко от твоя оборски тор.
Царят много се зарадвал и веднага отишъл да изпълни задачата. Тук и там започнал сам да критикува царя, а хората се присъединявали към него.
Когато вечерта заспал, видял, че оборският тор е станал два пъти по-малко.
„Ех, че хубаво!“ — помислил си той.
Изял останалото, събудил се и на следващия ден отново тръгнал преоблечен сред хората.
След време останал оборски тор само за ден-два. Почти бил свършил, но царят не искал да изяжда дори остатъка. Тръгнал отново да търси някого, който да го критикува, но в града почти не бил останал човек.
Накрая влязъл в един манастир и видял монах, който седял и се молел.
— Може ли да ви кажа нещо? Направо нямам търпение.
— Кажи — отвърнал монахът.
И царят започнал. Критикувал себе си, ругаел царя, говорел колко е лош и неспособен управник.
Монахът го погледнал, затворил очи и продължил да се моли.
Царят ругал и ругал, но човекът срещу него не казвал нищо. Накрая монахът събрал ръце в молитвена поза и казал:
— Господин управнико, аз просто не искам да ям от Вашия оборски тор. Моля Ви, оставете ме да се моля.
Не е необходимо да ядем чуждия „оборски тор“
Именно в това се крие смисълът на историята. Човек може да се отпусне и да даде възможност на онзи, който иска да „яде оборския тор“, да го направи. Няма проблем. Всеки има толкова много от него в себе си, че за всички ще стигне.
Същото се отнася и за отношенията с децата. Ако със злоба и завист им се караме, така не им помагаме. Някои хора живеят по този начин цял живот — събират върху себе си чуждите грехове, постоянно се карат с ненавист, тропат, гневят се и злобеят. Но това не е начин нито да помогнеш на другия човек, нито да го промениш. Това е начин сам да вземеш от онова, което осъждаш.
Както се казва:
„За каквото се бориш, това и получаваш.“
Представете си например, че наш близък човек е извършил някакъв грях. Ние започваме да го ненавиждаме и отказваме повече да го обичаме. Какво се случва тогава? Според това духовно разбиране започваме да „ядем“ от неговите грехове и резултатът може да бъде печален за самите нас.
Кристина Манасиева
Източници и редакционна бележка
Материалът разглежда завистта, критиката и оскърблението през призмата на духовни възгледи, срещани във ведическите писания. В тях действително присъстват теми като завистта, оскърбителното настроение, критицизма, очистването на съзнанието и отношението към чуждите недостатъци.
Историята за царя, свещеника и оборския тор е предадена тук като духовна притча.
Идеята да не приемаме върху себе си чуждия грях чрез ненавист и осъждане има паралели и в християнската духовна литература. В съчиненията на св. Димитрий Ростовски например се среща предупреждението човек да не гледа с ненавист чуждите грехове, а първо да насочи вниманието към собствените си.
